Определение № 60159 от 13.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 2180/2020 г.

Производството е по чл.248 ГПК. Постъпила е молба от М. А. Т. от [населено място] - чрез пълномощника му адв. София Н. от САК, за изменение на постановеното по делото определение № 309 от 01.06.2021 г. в частта за разноските. В молбата се поддържа, че с определението е присъдено адвокатско възнаграждение в полза на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ в размер на 1 166 лв., което не се дължи, тъй като делото е разгледано само в закрито заседание, а „защитата на ответника не е изготвила съдебни книжа и не се е явявала по дело пред ВКС, за да се полагат 1 166 лв.“. Навеждат се доводи, че дори възнаграждението да се счете за дължимо, неговият размер следва да бъде редуциран съобразно чл.9, ал.2 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения като се отчете, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност и че единственият спорен пред касационната инстанция въпрос е бил този за размера на дължимото обезщетение. Излагат се и твърдения за липса на представени доказателства за реално извършване на разноски за адвокатско възнаграждение в присъдения с определението размер. В срока по чл.248, ал.2 ГПК е депозиран отговор от ответника Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, който изразява становище за неоснователност на молбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Молбата е допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.248, ал.1 ГПК. С определение № 309 от 01.06.2021 г. настоящият състав на ВКС не е допуснал касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - София въззивно решение № 1517 от 10.07.2020 г. по в. гр. д. № 5409/2019 г. в частта, с която е отхвърлен предявеният от М. А. Т. против Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ иск с правна квалификация чл.432, ал.1 вр. чл.511, ал.1, т.2 КЗ за разликата над сумата 14 500 лв. до сумата 40 000 лв., и в зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК е осъдил касатора М. Т. да заплати на сдружението - ответник по касация, разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 166 лв. При произнасяне по отговорността за разноски съдебният състав е констатирал, че претенцията за разноски е заявена с отговора на касационната жалба и че реалното извършване на разноските е доказано с представен документ от 05.10.2020 г., удостоверяващ заплащане на адвокатското възнаграждение от 1 166 лв. чрез банков превод. Молбата за изменение на определението по чл.288 ГПК в частта за разноските е неоснователна. По силата на чл.78, ал.3 ГПК, приложима съответно в производството по чл.288 ГПК пред Върховния касационен съд, ответникът има право на разноски в случай на недопускане на обжалваното от ищеца решение до касационен контрол. За да бъдат присъдени, разноските трябва да са поискани своевременно с отговора на касационната жалба и да са представени доказателства за реалното им извършване. Според т.1 от Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.12.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, когато се претендират разноски за адвокатско възнаграждение, доказването на разноските се извършва с договора за правна помощ и съдействие, ако в него е удостоверено заплащане на възнаграждението в брой, или с банкови документи, ако в договора е уговорено възнаграждението да бъде преведено по банков път на процесуалния представител - адвокат. В конкретния случай ответникът Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ е упражнил надлежно правото по чл.287, ал.1 ГПК и своевременно е подал отговор на касационната жалба, в който е изразил аргументирано становище за неоснователност на подадената от ищеца М. Т. касационна жалба и за отсъствие на основания за допускане на обжалваното въззивно решение до касационен контрол. Предвид наличието на отговор по чл.287, ал.1 ГПК и неговото съдържание не могат да бъдат приети за основателни доводите в молбата по чл.248 ГПК, че на ответника не се дължат разноски за адвокатско възнаграждение, тъй като „защитата му“ не е извършила процесуални действия в производството пред ВКС. Към отговора са приложени фактура № 5286/30.09.2020 г. за дължима от сдружението сума в размер на 1 166 лв. с включен ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба срещу решението по в. гр. д. № 5409/2019 г. на Апелативен съд - София, издадена от Адвокатско дружество „А. Д., Р. Г. и съдружници“, и документ, удостоверяващ заплащане на сумата 1 166 лв. чрез превод по банкова сметка на адвокатското дружество. Представените в производството по чл.288 ГПК доказателства установяват по несъмнен начин реалното извършване на присъдените с определението от 01.06.2021 г. разноски за адвокатско възнаграждение, с оглед на което твърдението на молителя, че няма доказателства адвокатското възнаграждение да е платено, е невярно. Неоснователни са доводите в молбата за прекомерност на присъденото като разноски адвокатско възнаграждение. Уговореното и заплатено на процесуалния представител на ответника адвокатско възнаграждение с включен ДДС е изчислено в съответствие с чл.9, ал.3 от Наредба № 1 за минималните адвокатски възнаграждения върху обжалваемия интерес в производството пред касационната инстанция. Съобразявайки фактическата и правна сложност на делото във фазата на производството по чл.288 ГПК и обема на предоставената в полза на ответника адвокатска защита, изразяваща се в изготвяне и депозиране на отговор по чл.287, ал.1 ГПК, съставът на ВКС не намира основание за намаляване на адвокатското възнаграждение и за изменение по реда на чл.248 ГПК на определението от 01.06.2021 г., с което молителят е осъден да заплати на ответника разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 166 лв. с включен ДДС. По изложените съображения молбата по чл.248 ГПК следва да бъде оставена без уважение. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,