Определение № 4386 от 29.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3506/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Т. В. Т. срещу определение № 3565/08.07.2025г. по гр.д. № 1725/24г. по описа на ВКС, ІV ГО в частта, с която е оставена без разглеждане касационната жалба на Т. срещу въззивно решение № 230/28.12.2023г. по гр.д.№ 385/23г. по описа на ОС Силистра в частта по исковете по чл. 26, ал.1, пр.1во, 2ро и 3то и чл.26, ал.2, изр.1, предл.5то ЗЗД и е прекратено касационното производство в тази част. Жалбоподателят иска отмяна на атакуваното определение като неправилно. Насрещните страни по жалбата и ответници по делото – Д. А. Н., М. И. Н., Ц. И. Р. и Р. К. Р., съответно чрез адв. С. и адв. Й. и Г., възразяват срещу основателността на жалбата и претендират присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение. Насрещната страна по жалбата и ответник по делото Н. Н. Н. не взема становище. Частната жалба е допустима, а определението в обжалваната част – правилно, поради което следва да бъде потвърдено. Съображенията на настоящия състав са следните: Предявените от жалбоподателя искове по чл. 26 ЗЗД са в обективно и субективно кумулативно съединение. Исковете са облигационни и цената на тези за нищожност на двете нотариалните сделки се определя по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 4 във връзка с т. 2 ГПК, а на този за нищожност на предварителния договор се определя по правилото на чл. 69, ал.1, т.4, предл.1 во ГПК. Следователно цените на исковете за нищожност на нотариалните сделки от 19.12.2017г. и от 02.02.2018г. са по 3020, 60 лева (формирани от сбора на данъчните оценки на двата имота, продадени с всеки от договорите), а тази на иска за нищожност на предварителния договор – 5000 лева, колкото е определената от страните по същия негова стойност. Всяка една от посочените суми е под прага за касационно обжалване по чл. 280, ал.3, т.1, предл.1 во ГПК, поради което въззивното решение в частта по исковете по чл. 26 ЗЗД е необжалваемо. Предложението на жалбоподателя цената на всеки един от обективно съединените искове по чл. 26 ЗЗД да се определи от сбора на цените на всички атакуваните сделки не намира опора в закона, а аналогията с начина, по който е определена цената на предявените в същото производство искове по чл. 135 ЗЗД е произволна, защото аргументът от т.3 на ТР 2/09.07.2019г. по т.д.№ 2/2017г. на ОСГТК на ВКС е неприложим за исковете по чл. 26 ЗЗД. Без значение е и размерът на дължимата държавна такса, която е била определена и събрана от районния съд при разглеждане на спора. Цената на иска не се определя от събраната държавна такса, а обратното – държавната такса се определя съобразно цената на иска. На насрещните страни по жалбата Д. А. Н., М. И. Н., Ц. И. Р. и Р. К. Р. се следват сторените в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение, които са съответно 3000 лева за първите двама и 600 лева за вторите двама. Воден от горното, настоящият състав на ВКС