Определение № 717 от 21.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 324/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК, образувано по частна жалба на адв. П. К. в качеството й на пълномощник на М. А. А. срещу определение № 2454 от 04.10.2023 г. по в.гр.д. № 364/2023 г. на Апелативен съд София. Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: С определението, предмет на обжалване, е допълнено по реда на чл. 248 ГПК решение № 945/10.07.2023 г. по в.гр.д. № 364/2023 г. на Апелативен съд София, като „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД, [населено място], е осъдено да заплати допълнително адвокатско възнаграждение за производството пред въззивния съд в размер на 1716 лева. За да постанови този резултат, апелативният състав е съобразил, че с решението си по същество ответното дружество е осъдено да заплати на ищеца допълнително сумата от 18 000 лева, отхвърляйки жалбата на пострадалия за сумата от 2 000 лева, докато жалбата на застрахователя е била отхвърлена изцяло. Изхождайки от този краен резултат и с оглед обстоятелството, че процесуалното представителство е осъществявано безплатно по реда на чл. 38, ал. 1 ЗА, съдът е изчислил дължимото на адв. К. възнаграждение съобразно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за миниалните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията й, действаща към момента на депозиране на въззивната жалба. Жалбоподателят счита този извод за неправилен и незаконосъобразен. Посочва, че с ДВ, бр. 88/2022 г. от 08.11.2022 г. в закона сила влизат нови редакции на относимите норми от Наредба № 1/2004 г., които съдът е следвало да приложи, тъй като последното съдебно заседание пред въззивния съд по същество е било на 07.06.2023 г., а самото съдебно решение е било постановено на 10.07.2023 г. Частната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима, но разгледана по същество - неоснователна. Определението, предмет на обжалване, е постановено преди произнасянето на Съда на Европейския съюз с Решение от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 г., което е от съществено значение за настоящия спор. С решението на Съда на Европейския съюз по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК. Настоящият състав споделя изложеното в определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. подробно становище относно несъотвествието с правото на ЕС на нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, поради което приема, че разпоредбите на същата не следва да се прилагат. Идентичен извод е застъпен и в определение № 523/07.03.2024 г. по ч.т.д № 2108/2023 г. Предвид това изцяло ирелевантна за настоящия спор е аргументацията на жалбоподателя относно меродавния момент за прилагане на измененията в нормите на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения. Настоящият състав намира, че възнаграждението на процесуалния представител в случая е определено правилно съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото, а претенцията за присъждане на допълнително възнаграждение е неоснователна. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение,