Определение № 28 от 28.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3299/2019 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Ю. И. Д., представлявана от адв. Р. Д., срещу определение № 142 от 25.06.2019 г. по гр. д. № 102/2019 г. на Окръжен съд – Видин в частта, с която е оставена без уважение молбата на жалбоподателката за присъждане на разноски за въззивното производство за разликата над 300 лв. до 980 лв. В частната жалба се сочи, че определението в обжалваната му част е неправилно и се моли за неговата отмяна. Ответникът по частната жалба – Община Димово, област – В., чрез юрисконсулт Г. С., в писмен отговор я оспорва като неоснователна. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа частната жалба и провери обжалваното определение, намира следното: С определението постановено по реда на чл. 248 ГПК ОС – Видин е допълнил въззивното решение в частта за разноските, като е осъдил Община Димово да заплати на Ю. Д. сумата 300 лв. разноски за въззивното производство и е отхвърлил искането за разликата до размера на сумата 980 лв., след като е зачел за основателно възражението на другата страна за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Посочил е, че при разглеждане на делото пред първоинстанционния съд ищцата е заплатила разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв., които са й присъдени, а с оглед на фактическата и правна сложност на делото във въззивната инстанция е неоснователно същите да се присъдят в трикратно по-висок размер. Определението е неправилно. В практиката на ВКС (вж. - определение № 151/09.05.2016 г. по гр. д. № 5951/2015 г., III г. о., определение № 821/23.12.2015 г. по гр. д. № 5438/2015 г., IV г. о., определение № 732/28.06.2017 г. по гр. д. № 5545/2016 г., IV г. о., определение № 240/19.08.2020 г. по гр. д. № 3430/2019 г., III г. о., определение № 91/02.04.2020 г. по гр. д. № 2350/2019 г., IV г. о. и др.) безпротиворечиво се приема, че минималното възнаграждение при обективно съединяване на искове за отмяна на уволнението, възстановяване на служителя на заеманата преди уволнението длъжност и за заплащане на обезщетение за оставането му без работа, се определя сумарно, както следва: на основание чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. за М. - общо една минималната месечна заплата за съединените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ; и по реда на чл. 7, ал. 2 от Наредбата за иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ съобразно материалния интерес. В случая, за двата иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ минималното възнаграждение е в размер на 560 лв. (М. към 2019 г. - датата на сключване на договора за процесуално представителство и защита пред въззивната инстанция), а за оценяемия иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ – размерът е 465.61 лв., изчислен съгласно правилото по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата, или общо минималният размер на възнаграждението е 1 025.61 лв. Предвид изложеното, неправилно въззивната инстанция е приела, че са налице предпоставки за намаляване на адвокатското възнаграждение като прекомерно до размера на сумата от 300 лв. Претендираните от жалбоподателката разноски за адвокатско възнаграждение са в по-нисък размер от минимално регламентирания, а дори и при съобразяване на разпоредбата по чл.9, ал.1 от Наредбата, сумата от 980 лв. не може да се определи като прекомерно завишена с оглед обема на осъщественото процесуално представителство и защита във въззивното производство. Поради това, обжалваното определение в частта, с която е оставена без уважение молбата на страната по чл. 248 ГПК следва да се отмени, като се допусне изменение на въззивното решение в частта за разноските за въззивната инстанция и на жалбоподателката Ю. Д. да се присъди сумата 980 лв. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение