Определение № 13829 от 18.12.2024 г. на ВАС по адм. д. № 11794/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по частна жалба на М. В. Б. от гр. София, чрез адв. Пенева, срещу определение №21894/31.10.2024 година на Административен съд – София-град по адм.д. № 10702/2024 година, с което е отхвърлено искането му за спиране на допуснатото по силата на закона предварително изпълнение на Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № РД-14-4599/10.10.2024 г., издадена от началника на Областен отдел „Автомобилна администрация“ – София в Главна дирекция „Автомобилна инспекция“. С частната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното определение като постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Заявява искане за отмяна на оспорения акт и постановяване на определение, с което да се спре незабавното изпълнение на заповедта. Изводите на съда били немотивирани, като включвали недопустимо произнасяне по главния спор. Жалбоподателят нямал възможност за защита срещу фактите, е именно срещу твърдението на органа, че именно той е извършил нарушението „обществен транспорт на пътници без лиценз“. Срещу Б. не било издадено Наказателно постановление за такова нарушение. В тежест на административния орган било да докаже наличието на особено важен държавен интерес. Продължителността на мярката, приложена с оспорената заповед, била непропорционална на тежестта на нарушението, но това не било отчетено от състава на АССГ. За този период жалбоподателят търпял постоянни вреди. Той търсел работа в различни населени места и автомобилът му бил необходим, за да осъществява свободното си предвижване. Б. полагал и грижи за своята баба в гр. Горна Оряховица, а сега тази му възможност била силно препятствана. Като се позовава на практика на ЕСПЧ по чл. 6, ал.1 от ЕКПЧ жалбоподателят претендира за „достатъчен контрол“ върху допуснатото по закон предварително изпълнение на Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № РД-14-4599/10.10.2024 г., издадена от началника на Областен отдел „Автомобилна администрация“ – София в Главна дирекция „Автомобилна инспекция“.

Ответникът, началникът на Областен отдел „Автомобилна администрация“ – София в Главна дирекция „Автомобилна инспекция“, не изразява становище по жалбата.

Като прецени доводите на частния жалбоподател и данните по делото, Върховният административен съд, седмо отделение, намира частната жалба за процесуално допустима - подадена срещу подлежащо на обжалване определение съгласно чл. 229, ал. 1, т. 2 вр. чл. 166, ал. 3 от АПК, от страна по делото, за която то е неблагоприятно, и в срока по чл. 230 от АПК.

Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна по следните съображения:

С обжалваното определение Административен съд – София-град (АССГ) е отхвърлил искането на жалбоподателя за спиране на предварителното изпълнение на Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № РД-14-4599/10.10.2024 г., издадена от началника на Областен отдел „Автомобилна администрация“ – София в Главна дирекция „Автомобилна инспекция“. За да постанови този резултат, първоинстанционният съд е приел, че искането е допустимо, но неоснователно.

С оспорената заповед, на основание чл. 107, ал. 1 във вр. чл. 106а, ал. 1, т. 1, б. „б“ и чл. 106а, ал. 1, т. 4, б. „б“ от ЗАвтП са приложени следните принудителни административни мерки: 1) по чл. 106а, ал. 1, т. 1, б. „б“ от ЗАвтП – временно спиране от движение на лек автомобил марка Фолксваген Голф, рег. № [рег. номер] от категория М1, собственост на М. В. Б., до отстраняване на нарушението, но за не повече от 12 месеца и 2) по чл. 106а, ал. 1, т. 4, б. „б“ от ЗАвтП – временно отнемане на свидетелство за управление на моторно превозно средство № 285185289 – до отстраняване на нарушението, но за не повече от една година.

Съдът е приел, че оспорената заповед за прилагане на принудителна административна мярка е издадена на основание чл. 107, ал. 1 ЗАвтП. По силата на ал. 3 от с.р. подадената жалба не спира изпълнението на приложената административна мярка. Според съда, разпоредбата представлява изключение от общия принцип за суспензивен ефект на оспорването на административния акт, възпроизведен в чл. 166, ал. 1 АПК. Съгласно ал. 4 на чл. 166 АПК, в случаите, когато допуснатото предварително изпълнение на административен акт по силата на отделен закон, когато не се предвижда изрична забрана за съдебен контрол, може по искане на оспорващия да бъде спряно от съда при условията на ал. 2. Съдът мотивира, че настоящият случай, с оглед разпоредбата на чл. 107, ал. 3 ЗАвтП попада именно в хипотезата на чл. 166, ал. 4 АПК като предметът на доказване обхваща установяването на факти, които да обосноват извод за евентуалното настъпване на значителна или трудно поправима вреда за оспорващия, като резултат от предварителното изпълнение.

За да отхвърли по същество искането за спиране на допуснато по закон предварително изпълнение, съдът е приел, че: Претендираните в случая вреди от жалбоподателя са породени от изпълнението на акта, а не от предварителното му изпълнение. От доказателствата по делото не може да се обоснове извод за настъпването на значителни или труднопоправими вреди, които да преодолеят по значимост защитения от ЗАвтП обществен интерес – обществените превози да се извършват от лицензирани по съответния ред лица. Незабавното изпълнение на оспорената заповед е в обществен интерес по силата на закона и на същия не се противопоставя със същата степен на значимост застрашен или накърнен личен интерес на жалбоподателя.

Определението е правилно, при следните съображения от правна страна:

1. Неоснователно е възражението на частния жалбоподател, че изводите на съда включвали недопустимо произнасяне по главния спор.

Това възражение на Б. противоречи на възраженията му в насока, че жалбоподателят нямал възможност за защита срещу фактите, а именно срещу твърдението на органа, че именно той е извършил нарушението „обществен транспорт на пътници без лиценз“; както и на възражението за вероятна основателност на жалбата срещу административния акт.

В производството по акцесорното искане за спиране на допуснато по закон предварително изпълнение на административен акт, съдът не разглежда главния спор за законосъобразност на административния акт по същество, като изводите му в частта досежно основателността на искането за спиране не се основават на вероятната основателност на жалбата. Защитата срещу административния акт и установяването на фактите, субсумирани в хипотезата на приложените от административния орган правни норми, ще се извърши в рамките на главното производство по жалбата на Б. срещу заповедта за прилагане на ПАМ. Именно в това производство ще се установява Б. извършил ли е соченото нарушение и приложимата ли е на посоченото от органа правно основание процесната ПАМ.

2. Ирелевантен за правилното решаване на спора досежно предпоставките на спиране на допуснато по закон предварително изпълнение на административния акт е фактът на издаване на Наказателно постановление (НП) за релевираното нарушение. ПАМ е форма на държавна принуда с различна цел от тази на съставянето на НП. Дали е постигната целта на ПАМ ще се реши в рамките на главния спор по същество.

3. Неоснователно е възражението на Б., че в тежест на административния орган е да докаже наличието на особено важен държавен интерес.

АССГ правилно и обосновано е мотивирал разликата между производството по чл. 60 АПК и това по чл. 166, ал.4 от същия нормативен акт. В случаите, когато законът допуска предварително изпълнение на административни актове от определен вид, както е в настоящия случай, той презумира наличието на една или повече от предпоставките по чл. 60, ал. 1 АПК. В тежест на оспорващия е да докаже, че предварителното изпълнение на заповедта би могло да му причини значителна или трудно поправима вреда. В рамките на производството по предварителното изпълнение по силата на закона на процесната заповед административният орган няма тежестта да доказва особено важен държавен интерес. Той се доказва в хипотеза на издаване на акт по чл. 60 АПК, каквато процесната не е.

4. Спорът досежно продължителността на мярката наложена с оспорената заповед и нейната не/пропорционалност на тежестта на нарушението, е въпрос, който ще се реши в рамките на главния спор и не е относим към предпоставките за спиране на допуснатото по закон предварително изпълнение на заповедта.

5. Разпоредбата на чл. 166, ал. 4 АПК предвижда, че допуснатото предварително изпълнение на административен акт по силата на отделен закон, когато не се предвижда изрична забрана за съдебен контрол, може по искане на оспорващия да бъде спряно от съда при условията на ал. 2 - ако то би могло да причини на оспорващия значителна или трудно поправима вреда.

Частният жалбоподател, позовавайки се на практика на ЕСПЧ по чл. 6, ал.1 от ЕКПЧ и претендирайки за „достатъчен контрол“ върху допуснатото по закон предварително изпълнение на Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № РД-14-4599/10.10.2024 г., издадена от началника на Областен отдел „Автомобилна администрация“ – София в Главна дирекция „Автомобилна инспекция, пропуска нормативната регламентация на института:

В хипотеза на чл. 166, ал.4 от АПК, предварителното изпълнение на заповедта е по силата на закона. Съдът не осъществява контрол върху допуснатото от закона предварително изпълнение (Конституционният съд е този, който може да реши дали законът в тази му част противоречи на Конституцията). Народното събрание като законодателен орган е този, който е презумирал особено важния държавен интерес, за да допусне предварително изпълнение на процесния административен акт. Претендирайки, че предварителното изпълнение на АА допуснато по силата на закона му създава значителна или трудно поправима вреда, Б. е този, който следва не само да твърди, но и да докаже тези вреди. Доказването трябва да е при условията на пълно и главно доказване, като подлежат на доказване вредите като вид и размер, както и факта, че те настъпват именно от предварителното изпълнение на процесната заповед.

В случая такива доказване не е проведено.

В конкретната хипотеза Б. излага твърдения за вреди, за които няма доказателства.

Предвид гореизложеното, съставът на ВАС прави следните изводи:

В настоящия случай предварителното изпълнение на заповедта е допуснато по силата на закона. Спирането на изпълнението е временна мярка, която се налага по изключение при определени предпоставки и за определен период от време - до влизането в сила на решението. В хипотезата на специална законова норма, допускаща предварително изпълнение на административният акт, административният орган е освободен от задължението да обосновава материалноправните предпоставки на чл. 60 от АПК, тъй като те се презумират доколкото общественият интерес е надделяващ. В разпоредбата на чл. 166, ал. 4 във вр. с ал.2 от АПК са уредени нормативно предпоставките да се иска спиране на предварителното изпълнение.

Следва да се посочи за правилен изводът на съда за необосновано и недоказано наличието на материалните предпоставки по чл. 166, ал. 4 от АПК. В случая в тежест на жалбоподателя е било да докаже наличие на свой интерес, като той следва да бъде равен по значимост на държавния или обществения. При недоказване на условията по чл. 166, ал. 4 във вр. с ал. 2 от АПК за спиране на допуснатото по закон предварително изпълнение на оспорваната заповед, правилно е отхвърлено искането за спиране.

Настоящият съдебен състав счита, че обжалваното определение като правилно следва да бъде оставено в сила.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо, във вр. с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение