Определение № 4501 от 09.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3739/2024 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 2, пр. 2 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищеца по делото Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество (КОНПИ, комисията) срещу определение № 1581/25.06.2024 г., постановено по ч. възз. гр. дело № 1701/2024 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно определение е потвърдено първоинстанционно определение № 307/27.05.2024 г. по гр. дело № 183/2021 г. на Монтанския окръжен съд (МОС), с което комисията-жалбоподател е осъдена да заплати по сметка на МОС държавна такса в размер 5 195.96 лв. Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно определение. В жалбата се подържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното определение. В изложението към жалбата, като общо основание по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран следният правен въпрос: „предвид трайната съдебна практика, че държавните учреждения не дължат държавна такса в случаите, в които защитават интереси от по-висш порядък, следва ли да се приеме, че КОНПИ защитава такъв интерес в производството по отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество“. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като излага съображения и поддържа, че отговорът на този въпрос щял да допринесе за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е установил, че предявените по делото от комисията искове по чл. 151, във вр. с чл. 142, ал. 2, т. 1 и с чл. 141 от ЗПКОНПИ (понастоящем ЗОНПИ) за отнемане на имущество от ответниците, са отхвърлени с влязло в сила решение на МОС, потвърдено от САС. Съдът е изтъкнал, че по въпроса, дължи ли КОНПИ държавна такса при отхвърляне на предявени от нея искове, както в процесния случай, е налице трайна и последователна практика на ВКС по приложението на ЗОНПИ, обективирана в определение № 2810/03.10.2023 г. по ч. гр. д. № 3705/2023 г., определение № 50257/07.06.2023 г. по гр. д. № 3297/2022 г. на състави на IV-то гр. отд. и множество други актове. Като е посочил, че изцяло се присъединява към тази практика на ВКС, въззивният съд е приел, че на основание чл. 154, ал. 3 от ЗОНПИ комисията-ищец е освободена от внасянето на държавната такса, но само при подаването на исковата молба, респ. – на жалби по производството, като дължимата държавна такса се присъжда в зависимост от изхода на делото, съгласно нормата на чл. 157, ал. 2 от ЗОНПИ. Въззивният съд е посочил, че е запознат и със съдебната практика, постановена по приложението на ЗОПДНПИ (отм.), на която се позовава комисията-жалбоподател, но не я споделя, а възприема разбирането, изразено по горе. Също в отговор на доводите на комисията-жалбоподател, апелативният съд е приел, че КОНПИ е публично държавно учреждение, но вземането, предмет на делото по исковете по ЗОНПИ, е частноправно – определено е като такова и в мотивите към решение № 3/08.07.2008 г. по конст. д. № 3/2008 г. на Конституционния съд (КС), в което е възприето разбирането, че законодателната преценка за освобождаване от заплащане на държавни такси на основание чл. 84 от ГПК се определя не от вида правен субект, а от характера на правото, чиято защита се търси. С оглед тази практика на КС, въззивният съд е изложил и съображения, че държавата и държавните учреждения не дължат държавна такса, когато се защитават интереси от по-висш порядък, каквато е защитата на публичната държавна собственост и публичните държавни вземания, каквото производството по ЗОНПИ не е, тъй като в него комисията не брани такива интереси – не осъществява защита на публична държавна собственост и не претендира публични държавни вземания, а се явява процесуален субституент на държавата в производство по отнемане в нейна полза на имущество, което е незаконно придобито от частноправни субекти, като до неговото отнемане с влязло в сила съдебно решение, което има конститутивно действие, това имущество няма публичноправен характер, а такъв има само имуществото, отнето с влязло в сила решение, и то занапред. Въззивният съд е приел още, че независимо от горните аргументи, които не се споделят от него, на самостоятелно основание нормата на чл. 84, т. 1 от ГПК е неприложима в случая, с оглед наличието на специалната разпоредба в приложимия специален закон – чл. 157, ал. 3 от ЗОНПИ, според която съдът присъжда държавната такса в зависимост от изхода на спора по делото. Още един – допълнителен довод в подкрепа на този извод, апелативният съд е приел, че се извлича от друга изрична разпоредба на ЗОНПИ, касаеща заплащането на дължимата за производството държавна такса – нормата на чл. 158, ал. 4 от ЗОНПИ, която недвусмислено установява правилото, че в случай на спогодба (каквато е възможна в случай, че се отнеме не по-малко от 75 % от имуществото или неговата равностойност), държавната такса се поема от страните поравно. Изхождайки и от систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 157, ал. 3 и чл. 158, ал. 4 от ЗОНПИ, въззивният съд е намерил за неоснователно и становището на комисията-жалбоподател за недължимост на държавната такса в случай на прекратяване на производството, доколкото то противоречи на формалната и правна логика – при отнемане на незаконно придобито имущество до размер на 75 % от заявената претенция в случай на спогодба, комисията да дължи половината от следващата се държавна такса за производството, а в случай на прекратяването му, въобще да не дължи такса. По така изложените съображения, апелативният съд е намерил за правилно първоинстанционното определение на окръжния съд. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на така постановеното и мотивирано въззивно определение. Въззивният съд е дал разрешение на формулирания от комисията-касатор правен въпрос, което е изцяло в съответствие, както с практиката на КС, обективирана в решение № 3/08.07.2008 г. по конст. д. № 3/2008 г., така и с актуалната константна практика на ВКС – определение № 50257/07.06.2023 г. по гр. д. № 3297/2022 г., определение № 2810/03.10.2023 г. по ч. гр. д. № 3705/2023 г., определение № 4090/17.09.2024 г. по ч. гр. д. № 3426/2024 г. на състави на IV-то гр. отд., на част от която практика апелативният съд и изрично се е позовал в мотивите към определението си. Тази актуална практика на ВКС е формирана по тълкуването и приложението на действащия ЗОНПИ (с предходно заглавие ЗПКОНПИ), съдържащ изрични специални правни норми, регламентиращи заплащането и присъждането на държавната такса в производството по този специален закон – чл. 154, ал. 3, чл. 157, ал. 3 и чл. 158, ал. 4 от ЗОНПИ, и дерогиращи приложението на общата разпоредба на чл. 84, т. 1 от ГПК, както това е изрично и подробно разяснено в посочените три определения на ВКС. Комисията-жалбоподател неоснователно се позовава (както в частната си касационна жалба, така и при самата формулировка на правния въпрос) на неотносима и на неактуална практика на ВКС, формирана при действието на ЗОПДИППД (отм.), в който липсват подобни специални норми относно държавната такса за производството по този отменен специален закон, които да дерогират приложението на чл. 84, т. 1 от ГПК. При това положение, и тъй като обжалваното въззивно определение е изцяло съобразено с практиката на КС и с актуалната константна практика на ВКС, формирана при действието на приложимия по делото по-нов закон, поставеният от касатора правен въпрос не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК (така и разясненията, дадени с т. 4 от тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не е налице наведеното от страна на жалбоподателя основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Настоящият съдебен състав не намира наличие и на основание по чл. 280, ал. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение