Решение № 930 от 24.01.2017 г. на ВАС по адм. д. № 13694/2015 г.

Решение № 930 от 24.01.2017 г. на ВАС по адм. д. № 13694/2015 г., VII о., докладчик председателят Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на В. Г. В. - С., гр. Х., ул. "А. К." .№... срещу Решение № 253 от 02.11.2015 г. на Административен съд, гр. Х., постановено по административно дело № 215/2015 г.

С обжалваното решение съдът отхвърлил жалбата на В. Г. В. - С. срещу Акт за установяване на задължения по декларация № 263 от 12.10.2011 г. на орган по приходите в О. Х., с който за периода 01.01.2006 г. - 31.12.2010 г. са установени задължения за данък върху недвижимите имоти в размер на 70, 54 лв. и лихви - 26, 22 лв. и такса за битови отпадъци в размер на 91, 39 лв. и лихви - 33, 52 лв.

I. Становища на страните:

1. Касационният жалбоподател - В. Г. В. - С., счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Решението на съда е постановено при неправилно установена фактическа обстановка и поради неправилна преценка на доказателствата. Излага фактите по делото и сочи, че основното възражение е за погасяване по давност на задълженията. Възражението е направено на основание чл. 173 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). С мотива, че има издаден през 2011 г. акт за установяване на задължения по декларация кметът на общината отказал погасяване по давност, а директорът на дирекция "Местни данъци и такси" в О. Х. потвърдил Акта за установяване на задължения по декларация № 263. Съдът не отчел, че решението на началника на дирекция "Местни данъци и такси" също има характер на индивидуален акт, но по отношение на него не е спазено императивното изискване на чл. 59, ал. 2, т. 8 АПК, както и липсва номер на акт. Това значи, че в правния мир липсва такова решение.

Излага подробно разбирането си за характера на погасителната давност и приложението й по отношение на задълженията. Сочи, че в рамките на погасителната давност общината не е предприела никакви действия, които надлежно да са достигнали до касатора, за да предизвикат прекъсване на давността. Издаването на акт за установяване на задължения по декларация, който не е връчен надлежно, не може да прекъсне погасителната давност. Връчването на акта е станало на 27.01.2015 г., когато задълженията са били погасени по давност.

Счита, че в хода на административното производство органът допуснал съществени нарушения, които съдът не отчел. Представените от ответника доказателства не установяват образувано производство по издаване на акт за установяване на задължения по декларация. В акта органът не уточнил коя от хипотезите на чл. 107, ал. 3 ДОПК има предвид. Фактическите и правни основания за издаването на акта не се съдържат в него, а в друг акт, който е нищожен.

Касаторът моли съда да отмени обжалваното решение и да върне преписката на компетентния орган за ново произнасяне по искането по чл. 173 ДОПК. Претендира направените по делото разноски. Касаторът се представлява от адв. М. Ф., Адвокатска колегия, гр. Х.

1. Ответникът по касационната жалба - директорът на дирекция "Местни данъци и такси" в О. Х., счита същата за неоснователна. Фактическата обстановка съдът правилно определил въз основа на представените по делото относими доказателства. Липсата на датата и номер на решението, с което е потвърден Акт № 263, не го прави нищожно, а самият факт на искане за погасяване на задълженията по давност ясно сочи, че същите на са платени.

Неоснователни счита доводите относно действието на акта за установяване на задължения по декларация от датата на връчването му на задълженото лице, а не от датата на издаването му. Връчването на акта е неотносимо към неговата незаконосъобразност. В петгодишния давностен срок са извършени всички възможни действия за връчване на акта и доказателствата за това са приложени по делото. Спазени, счита че са всички изисквания на чл. 171 и 172 ДОПК

Моли съда да остави в сила обжалваното решение.

1. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Въз основа на доказателствата по делото съдът направил обоснован извод за дължимост на установените с оспорения акт задължения. Правилен е изводът, че при издаването на акта са спазени административнопроизводствените правила, както и че задълженията не са погасени по давност. Неоснователен е доводът на касатора, че давността се прекъсва с връчването, а не с издаването на акта за установяване на задължения по декларация. Разпоредбата на чл. 172, ал. 2 ДОПК е изрична.

II. По допустимостта на касационната жалба:

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.

III. Фактите по делото:

За да постанови обжалваното решение съдът установил от фактическа страна, че:

1. В. Г. В. - С. е собственик на недвижим имот, находящ се на адрес гр. Х., ул. "Сакар планина" № 9, вх. "...", ет. ..., ап. ... - нотариален акт № 221 от 26.05.1995 г.

1. На 06.03.1998 г. г-жа В. - С. подала декларация по чл. 26 (отм.) от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ). За имота била открита данъчна партида № 7104248516001.

1. На 18.03.2008 г., със Заповед № 560, и на 30.12.2013 г., със Заповед № 1940, издадени на основание чл. 4, ал. 3 и 4 ЗМДТ, кметът на О. Х. определил служителите в общинската администрация, които ще упражняват правомощията на орган по приходите. Като орган по приходите е определена П. А. К. - инспектор в дирекция "Местни данъци и такси".

1. На 12.10.2011 г., орган по приходите в О. Х. - П. А. К., издал на основание чл. 107, ал. 3 ДОПК Акт за установяване на задължения по декларация № 263, с който установил задължения на г-жа В. - С. за имот, находящ се в гр. Х., ул. "Сакар планина" № 9, вх. "...", ет. ..., ап. ... за периода 01.01.2006 г. - 31.12.2010 г. за данък върху недвижимите имоти в размер на 70, 54 лв. и лихви - 26, 22 лв. и за такса върху битовите отпадъци в размер на 91, 39 л. и лихви - 33, 52 лв.

1. На неустановена по делото дата през м. 10.2011 г., с известие за доставяне Акт № 263 бил изпратен на г-жа В. - С. чрез "Български пощи" ЕАД на посочения в данъчната декларация адрес за кореспонденция - гр. Х., ул. "А. К." .№....

1. На 02.11.2011 г. известието за доставяне било върнато с отбелязване, че пратката не е потърсена от получателя, като са посочени дати за второ и трето известие 19.10.2011 г. и 27.10.2011 г.

1. На 18.06.2012 г., с известие за доставяне Акт № 263 бил изпратен на г-жа В. - С. чрез "Български пощи" ЕАД на посочения в данъчната декларация адрес за кореспонденция - гр. Х., ул. "А. К." .№....

1. На 10.07.2012 г. известието за доставяне било върнато с отбелязване, че пратката не е потърсена от получателя.

1. На 19.11.2014 г., с известие за доставяне Акт № 263 бил изпратен на г-жа В. - С. чрез "Български пощи" ЕАД на посочения в данъчната декларация адрес за кореспонденция - гр. Х., ул. "А. К." .№....

1. На 10.12.2014 г. известието за доставяне било върнато с отбелязване, че пратката не е потърсена от получателя.

1. На 23.12.2014 г., със Заповед № 195, кметът на О. Х. назначил на длъжност директор на дирекция "Местни данъци и такси" Г. А.

1. На 09.01.2015 г. г-жа В. - С. подала до кмета на О. Х. искане, на основание чл. 171 ДОПК, за отписване по давност на задълженията й за данък върху недвижимите имоти и за такса за битови отпадъци за периода 01.01.2006 г. - 31.12.2009 г.

1. На 23.01.2015 г., с акт № 05-00-2, кметът на общината отказал отписване на задълженията по давност поради издаден на 12.10.2011 г. Акт за установяване на задължения по декларация № 263 и в съответствие с чл. 172, ал. 2 ДОПК.

1. На 31.01.2015 г. отговорът на кмета на общината и Акт № 263 били връчени на г-жа В. - С.

1. На 09.02.2015 г. г-жа В. - С. подала жалба до ръководителя на "Контролни държавни и общински органи" - "Местни данъци и такси" срещу акт № 05-00-2 на кмета на общината. В жалбата посочила, че Акт № 263 й бил връчен на 31.01.2015 г. заедно с акт № 05-00-2 и иска ръководителят на звеното за местни приходи да отмени отказа за отписване на задълженията по давност и да разпореди отписването им.

1. На 25.03.2015 г., директорът на дирекция "Местни данъци и такси" в О. Х. - Г. А., с решение, потвърдил Акт за установяване на задължения по декларация № 263. Органът приел, че възражението за давност е неоснователно с оглед на чл. 172, ал. 2 ДОПК - връчването на акта не е необходим елемент на неговото съдържание, то е естествена последица от издаването на акта и е свързано с осигуряване правото на защита на засегнатото лице.

1. На 30.03.2015 г. потвърдителното решение било връчено на г-жа В. - С.

IV. Първоинстанционното съдебно решение:

Въз основа на така установените факти съдът приел от правна страна, че оспореният Акт № 263 е издаден от компетентен орган, в исканата от закона форма и от формална страна съдържа всички изискуеми реквизити. Актът е фактически и правно мотивиран, като излагането на допълнителни мотиви от ръководителя на звеното за местни приходи е в съответствие с Тълкувателно решение № 16/1975 г. на Върховния съд. Приел, че по делото е безспорно, че г-жа В. - С. не е заплатила в срок задълженията си, поради което е налице хипотезата на чл. 107, ал. 3 ДОПК.

По отношение на потвърдителното решение на ръководителя на звеното за местни приходи съдът приел, че това не е индивидуален административен акт и непосочването на номер и дата на издаването не се отразяват на валидността и законосъобразността му. Приел, че решението е валидно и с това е доказано изчерпването на задължителното оспорване по административен ред.

По отношение на единственото възражение на задълженото лице - за погасяване на задълженията по давност, съдът приел, че с оглед на чл. 172, ал. 2 ДОПК в случая давностният срок е прекъснат с издаването на Акт № 263. Обстоятелството, че Акт № 263 е връчен на г-жа В. - С. на 31.01.2015 г. не може да доведе до извод за погасяване на задълженията по давност, тъй като още преди изтичане на давността давностният срок е бил прекъснат. По отношение на задълженията не е изтекъл и срокът по чл. 171, ал. 2 ДОПК. Приел, че възражението на жалбоподателката, че след като не е достигнал до нея актът за установяване на задължения по декларация не може да породи действие не намира нормативна опора и не се споделя в съдебната практика.

Въз основа на това съдът направил извод за законосъобразност на оспорения Акт № 263 и отхвърлил жалбата.

Този извод на съда е правилен.

V. По съществото на спора:

Касаторът твърди, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Доводите, които излага в подкрепа на твърдяните пороци, възраженията на ответника и мотивите на съда формират три основни групи доводи - досежно законосъобразността на потвърдителното решение, досежно приложимостта на чл. 171, ал. 1 ДОПК и досежно законосъобразността на Акт № 263. Тъй като трите групи доводи са относими и за двата твърдяни порока на съдебното решение ще бъдат разгледани не по вида на порока на решението, а по доводи.

а) За законосъобразността на потвърдителното решение на ръководителя на звеното за местни приходи:

Основните доводи на касатора във връзка с това твърдение са свързани с неправилната преценка на съда на характера на потвърдителното решение и на спазването на изискванията за форма.

Преди всичко следва да се посочи, че кметът на общината не е компетентен орган по отписване на погасени по давност публични задължения. Компетентен да се произнесе по искането е органът, съответен на етапа, на който се намира финансовото правоотношение. В случая, безспорно правоотношението на г-жа В. - С. по повод на задълженията й за данък върху недвижимите имоти и за такса за битови отпадъци не се е намирало във фазата на съдебното обжалване, нито във фазата на принудителното изпълнение. Правоотношението са е намирало на фазата на установяване на публичните задължения и с оглед на това компетентен да се произнесе по възражението за изтекла погасителна давност е органът по приходите.

Тъй като, след като бил сезиран с искането по чл. 171, ал. 1 ДОПК кметът на общината не препратил на компетентния орган искането, а сам се произнесъл, то обосновано ръководителят на звеното за местни приходи приел, че подадената на 09.02.2015 г. жалба срещу акта на кмета е фактически жалба срещу връчения на 31.01.2015 г. Акт № 263. Именно ръководителят на звеното за местни приходи е компетентен на фазата на установяване на публичните задължения - след издаването и връчването на акта за установяване на задължения по декларация, да се произнесе по искането по чл. 171, ал. 1 ДОПК, тъй като то фактически представлява възражение за погасени по давност задължения, установени с Акт № 263.

Решението на ръководителя на звеното за местни приходи, с което Акт № 263 е потвърден, както обосновано приел съдът, е потвърдителен акт на горестоящ орган. Този акт не поражда самостоятелно правни последици - задължение за данъци и такси. Чрез него компетентният горестоящ орган осъществява вътрешноведомствен контрол. Дори тогава, когато при извършване на вътрешноведомствения контрол горестоящият орган отмени обжалвания пред него акт за установяване на задължения по декларация, на обжалване пред съда подлежи актът за установяване на задължения само в частта, в която не е отменен - чл. 156, ал. 1 във вр. с чл. 144, ал. 1 ДОПК във вр. с чл. 4, ал. 1 ЗМДТ.

Макар, че в хипотезата на потвърждаване на акта за установяване на задължения по декларация актът на ръководителя на звеното за местни приходи да не е индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК, той е акт на административен орган и разбира се, следва да отговаря на общите изисквания за съдържание на индивидуален административен акт, доколкото нито чл. 155 ДОПК, нито чл. 97 АПК съдържат специални изисквания.

В случая е безспорно, че потвърдителното решение на ръководителя на звеното за местни приходи не съдържа номер и датата на издаване. Но от този факт не следва твърдяния от касатора извод за нищожност на потвърдителното решение. Както правилно и подробно обосновано посочил съдът в мотивите си от доказателствата по делото е безспорно видно, че потвърдителното решение е издадено най-късно на 25.03.2015 г., датата на придружителното писмо, с което решението е изпратено на касатора. С оглед на това релевантният за съдебното производство факт на датата на произнасяне на горестоящия орган с потвърдително решение с оглед единствено на срочността на жалбата до съда е надлежно установен и то в интерес на касатора.

Що се отнася до липсата на номер на потвърдителното решение то този реквизит на всеки административен акт е необходим за неговата индивидуализация, но не е относим към валидността и законосъобразността му. Както сочи и съдът потвърдителното решение е издадено от компетентен орган, в исканата от закона писмена форма, съдържа фактически и правни основания и ясен диспозитив за потвърждаване на Акт № 263, поради което установява по безспорен начин спазването на задължителното административно оспорване.

С оглед на горното, доводите на касатора за неправилност и необоснованост на съдебното решение поради неправилната преценка на съда за характера и валидността на потвърдителното решение на ръководителя на звеното за местни приходи са неоснователни.

б) За погасителната давност:

Основният довод на касатора за неправилност на съдебното решение е за неправилно приложение от съда на чл. 171, ал. 1 ДОПК и в частност на разпоредбата на чл. 172, ал. 2 ДОПК. Съгласно тази разпоредба давността се прекъсва с издаването на акт за установяване на публично вземане. Касаторът счита, че смисъла на разпоредбата е не просто издаване на акта от органа по приходите, а връчването на акта на задълженото лице.

Съгласно чл. 46, ал. 1 от Закона за нормативните актове (ЗНА) разпоредбите на нормативните актове се прилагат според точния им смисъл, а ако са неясни се тълкуват в смисъла, който най-много отговаря на други разпоредби, на целта на тълкувания акт и на основните начала на правото. Изхождайки от това законово изискване и съобразявайки разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от Указ 883 от 24.04.1974 г. за прилагане на Закона за нормативните актове семантичното тълкуване на употребения от законодателя израз "издаването на акта" не оставя никакво съмнение на волята на законодателят. Става въпрос за факта на издаване на акта, а не за факта на неговото връчване на задълженото лице или за неговото влизане в сила.

Този подход на законодателя безспорно цели да охрани интереса на фиска - тогава, когато органът по приходите проявява активност да упражни правомощията си, но по независещи от него причини това не може да се осъществи, законодателят е предвидил възможност за спиране или прекъсване на давността. Без да е елемент на фактическия състав на чл. 72, ал. 2 ДОПК, само с оглед на доводите на касатора следва да се посочи, че от доказателствата по делото са безспорни правените от органа по приходите многократни опити за връчване на Акт № 263 на касатора като за целта е използван именно посоченият в данъчната декларация адрес за комуникация. Всички опити обаче били неуспешни, докато на 09.01.2015 г. касаторът сам поискал отписване на задълженията при това като ги посочил точно по основание и размер (главница и лихви) и посочил като адрес за комуникация именно адресът, на който многократно органът по приходите изпращал съобщенията за връчване на Акт № 263.

В подкрепа на семантичното тълкуване на чл. 172, ал. 2 ДОПК е и историческото тълкуване. До приемането на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс правоотношенията във връзка с погасителната давност на публичните задължения бе регламентирана от Данъчния процесуален кодекс. Съгласно чл. 141, ал. 2, т. 1 от Данъчния процесуален кодекс (ДПК отм.) давността се прекъсва с влизане в сила на акта за установяване на публичното вземане. Очевидно е, че когато законодателят е искал прекъсването на давността да зависи от влизането в сила на акта за установяване на публичното вземане той ясно и нееднозначно е посочил това. Но с влизането в сила на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс волята на законодателя за юридическия факт, който води до прекъсване на погасителната давност е променена и това вече не е връчването или влизането в сила на акта за установяване на публичното вземане, а неговото издаване.

Видно от изложеното съдът правилно тълкувал и приложил относимата разпоредба на чл. 172, ал. 2 АПК и въз основа на това извел обоснован извод за прекъсване на погасителната давност с издаването на Акт № 263, т. е. на 12.10.2011 г. Прекъсването на давността на 12.10.2011 г. прави неоснователен довода на касатора за изтекла погасителна давност на задълженията за периода 01.01.2006 г. - 31.12.2009 г. и съответно за неправилност на съдебното решение.

в) Законосъобразността на Акт № 263:

Касаторът твърди, че в хода на административното производство органът по издаване на Акт № 263 допуснал съществени нарушения на административнопроизводствените правила, които съдът не отчел.

Касаторът счита, че доказателствата по делото не установяват образувано производство по издаване на акт за установяване на задължения по декларация. Следва да се посочи, че производството по издаване на акт за установяване на задължения по декларация, за разлика от ревизионното производство, не започва въз основа на заповед - чл. 112, ал. 1 ДОПК. Производството по издаване на акт за установяване на задължения по декларация може да започне и служебно, по инициатива на органа по приходите, какъвто е настоящият случай. С оглед на това органът по приходите няма да издава сам на себе си заповед за започване на проверката.

Вярно е, както сочи касаторът, че в Акт № 263 органът не посочил точно, коя от хипотезите на чл. 107, ал. 3 ДОПК счита, че е налице. По принцип, когато правната норма съдържа различни хипотези, органът е длъжен да посочи коя хипотеза счита, че е налице, но когато става въпрос за публични задължения това нарушение само по себе си не освобождава съда от задължението да реши по същество данъчния спор, т. е. да се произнесе дължи ли се и ако да, то на какво основание и в какъв размер данъчното задължение - чл. 160, ал. 1 ДОПК.

В случая, от доказателствата по делото е безспорно, че касаторът не платил задълженията си в срок. Следователно, налице е материалноправната предпоставка за издаване на акт за установяване на задължения по декларация по смисъла на чл. 107, ал. 3 ДОПК. Следва също да се посочи, както обосновано приел и съдът, че в потвърдителното решение на горестоящия орган изрично е посочено правното основание за издаване на акта, което е дало възможност на касатора да организира защитата си отделно от факта, че самият той декларира, че задълженията не са платени и поради това иска отписването им, т. е. материалноправната предпоставка за издаване на акта не само не се оспорва от касатора, тя се твърди от него.

Що се отнася да размера на установените задължения за данък и такса, видно от жалбата до първоинстанционния съд, касаторът не оспорва размера на задълженията - главница и лихви.

С оглед на горното доводите на касатора за неправилност на съдебното решение поради незаконосъобразност на Акт № 263 са неоснователни.

Видно от изложеното обжалваното решение е правилно и обосновано. Съдът правилно тълкувал и приложил материалния закон и направил правилни и обосновани фактически и правни изводи. С оглед на това жалбата на г-жа В. - С. е неоснователна и съдът следва да остави в сила обжалваното решение.

С оглед на изхода от спора съдът не следва да присъжда на касатора разноски по делото. Ответникът не е поискал присъждане на разноски, поради което съдът не дължи произнасяне.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд