Определение № 486 от 03.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1065/2014 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Я. Х. С., [населено място], подадена от пълномощника му адвокат М. П., срещу въззивно решение №I-143 от 05.11.2013 г. по гр. дело №1777/2013 г. на Бургаския окръжен съд, с което е потвърдено решение №1214 от 11.07.2013 г. по гр.дело №74/2012 г. на Бургаския районен съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от касатора срещу М. на о. искове за сумата 9 563,11лв. - възнаграждение за положени от него 2032 часа извънреден труд през периода от 01.01.2009г. до 01.01.2011г. вследствие на полагащи му се, но неизползвани почивки след изпълнявано дежурство по график като помощник - дежурен по район, дежурен по КПП и др., както и сумата от 1 651,65лева, - мораторна лихва. Въззивният съд е приел, че ищецът е кадрови военнослужещ с действащ към момента договор за военна служба. Периодът, за който се претендира неизплатеното възнаграждение, обхваща времето от 01.01.2009 г. до 01.11.2011 г. когато той е изпълнявал длъжността „Оръжеен майстор, той и завеждащ АВ имущество” в поделение №*****-П.. За процесния приод са действали ЗОВСРБ/отм./ – ДВ бр. 112/95 г. и Правилник за кадровата военна служба/отм./, а считано от 12.05.2009 г. – ЗОВСРБ – ДВ бр.35/09 г. и Правилник за прилагане на ЗОВСРБ. За периода 01.01.2009 г. - 01.11.2011 г. нормативно определената продължителност на служебното време на ищеца е била 5 712 часа, а фактическо отработеното време не я надвишава с повече от ½. По тази причина в случая има положен от ищеца труд при удължено работно време. Според задължителната съдебна практика парично обезщетение се заплаща само в случаите, когато трудовото правоотношение е прекратено без да е компенсирана разликата до нормалната продължителност на работния ден, като правото на вземане за обезщетение за извънреден труд възниква едва с прекратяване на служебното правоотношение. Ответникът по касационната жалба М. на о., [населено място], не е заявил становище. Жалбоподателят е изложил доводи за произнасяне в обжалваното решение по правните въпроси за това дали когато при режим на дежурство се надвишава нормативно определената продължителност на служебното време на кадровия военнослужещ се дължи възнаграждение за извънреден труд и в кой момент се дължи това възнаграждение. Счита, че тези въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Представени са съдебни решения и определения. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивно решение №I-143 от 05.11.2013 г. по гр. дело №1777/2013 г. на Бургаския окръжен съд Повдигнатите от касатора въпроси са правнорелевантни, тъй като обуславят крайното решение. Те обаче са решени в съответствие със задължителната съдебна практика /решение № 128 от 26.05.2010 г. по гр.д. № 282/2009 г. на ВКС, ІV г.о, решение №389 от 31.05.2010 г. по гр.д. № 194/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение №439 от 01.07.2010 г. по гр. дело №1733/2009 г. на ВКС, ІV г.о и решение № 696 от 23.11.2010 год. по гр. дело №887/2009 г. на ВКС, IV г. о./ Според ТР №1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело №1/2009 г. ОСГТК на ВКС решенията, с които е уеднаквена съществуващата противоречива съдебна практика, имат задължителен характер. Според тези решения на ВКС часовете до максимално определеното като допустимо служебно време, което не е било разрешено и отчетено като извънреден труд, представляват увеличено служебно време. За него се дължи компенсация чрез намалено работно време в рамките на общата продължителност за същия, или най - късно за следващия месец. В случаите когато до прекратяване на правоотношението положеният от военнослужещия при увеличено служебно време труд не е компенсиран, същият следва да се заплаща като извънреден, по аналогия от чл. 136а, ал.5 от КТ във вр. с чл. 46, ал.2 от ЗНА. Удълженото служебно време при 24 часови дежурства не е извънреден труд по смисъла на чл. 203, ал.3 ЗОВСРБ/отм./ и чл.194, ал.3 ЗОВСРБ. При прекратяване на служебното правоотношение преди компенсирането разликата до нормалната продължителност на работния ден се заплаща като извънреден труд. Всичко това е съобразено от въззивния съд при постановяването на обжалваното решение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.