Определение № 6210 от 08.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 5542/2026 г.
ВАСПърво отделение08.06.2026 г.докладчик Румяна Лилова
Диспозитив
ОСТАВЯ В СИЛА Определение № 489 от 31.03.2026 г., постановено по адм. д. № 358 по описа на Административен съд – Разград за 2025 г. Определението не подлежи на обжалване. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ БИСЕР ЦВЕТКОВ секретар: ЧЛЕНОВЕ: /п/ РУМЯНА ЛИЛОВА /п/ КАМЕЛИЯ СТОЯНОВА
Мотиви
Производството е по реда на чл. 176а, ал. 3, изр. второ от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба, подадена от кмета на Община Самуил, чрез адв. М. Иванова, срещу Определение № 489 от 31.03.2026 г., постановено по адм. д. № 358 по описа на Административен съд – Разград (АС-Разград) за 2025 г. С обжалваното определение, в производство по чл. 176а, ал. 3 АПК, е отхвърлено искането на настоящия частен жалбоподател за изменение на Определение № 86 от 19.01.2026 г., постановено по адм. д. № 358 по описа на АС – Разград за 2025 г., в частта за разноските. В частната жалба се твърди, че обжалваното определение е неправилно поради постановяването му в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Излагат се доводи за неправилно приложение на разпоредбата на чл. 143, ал. 2 АПК – кметът не е станал повод за завеждане на делото, като прекратяване на производството поради отпаднал правен интерес било следствие на действията на жалбоподателя С. М. А., а не поради признаване основателността на оспорването. Наред с това, първоинстанционният съд неправилно приел, че не било направено възражение за прекомерност – такова се съдържало в «първоначалната частна жалба», възприета като искане по чл. 176а АПК. В тази връзка съдът не отчел спецификата на спора и минималния обем извършена работа от адвоката. По изложените в частната жалба съображения се иска отмяната на обжалваното определение и постановяване на съдебен акт, с който да бъде изменено Определение № 86 от 19.01.2026 г., постановено по адм. д. № 358 по описа на АС – Разград за 2025 г. в частта за разноските – като те бъдат отменени или сведени до минимума. Ответникът А. оспорва частната жалба по съображения, изложени в представено по делото подробно писмено възражение, а по същество я намира за неоснователна. Настоява да бъде съобразен обемът на извършената адвокатска работа и релевира доводи за неоснователност на искането поради липсата на направено възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), въпреки че по делото било проведено открито съдебно заседание. В този смисъл отрича възможността за «служебно» произнасяне по въпроса и се позовава на т. 3 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. на Върховния касационен съд, ОСГТК, постановено по тълк. д. № 6 по описа за 2012 г. Доколкото такова възражение не може да се направи след постановяване на решението по делото, според частния жалбоподател не са налице и основания за обсъждане прилагането на разрешенията, дадени в решението по дело № С - 438/22 г. на Съда на Европейския съюз. По обстоятелствено изложените доводи във възражението се иска оставяне в сила на обжалваното определение. Претендира се присъждането на сторените разноски за настоящото съдебно производство за адвокатско възнаграждение в размер на 150,00 евро съгласно представен списък на разноските. Върховният административен съд, състав на първо отделение, след като прецени допустимостта на частната жалба и релевираните в нея оплаквания, приема, че тя е допустима, като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С обжалваното определение първоинстанционният съд приел, че въпросът относно основателността на претенцията за разноски не подлежи на пререшаване в производството по чл. 176а АПК. Изложил съображения, че в определението, чието изменение в частта за разноските се иска съдът е обсъдил подробно фактите относно отпадане на правния интерес на А. и правото му на разноски по чл. 143, ал. 2 АПК, като е недопустимо в това производство да формира различна воля. За да се произнесе по искането за намаляване на размера на присъдените разноски, съдът взел предвид, че в хода на съдебното производство от страна на настоящия частен жалбоподател не било направено своевременно възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. На основание това направил извод, че искането за изменение на съдебния акт в частта на разноските е неоснователно. Все пак изложил и съображения, че присъденият размер е съответен на фактическата и правна сложност на делото. Определението е валидно, допустимо и правилно. С Определение № 86 от 19.01.2026 г., постановено по адм. д. № 358 по описа на АС – Разград за 2025 г., чието изменение в частта за разноските е поискано, АС - Разград е оставил без разглеждане жалбата на А. срещу неоснователното фактическо бездействие на кмета на Община Самуил да приеме и входира искане от 27.08.2025 г. за издаване на удостоверение за данъчна оценка на имот с идентификатор № 65276.501.811.1 по КККР на [населено място] и е прекратил производството по делото на основание чл. 159, т. 4 АПК. С определението Община Самуил е осъдена, на основание чл. 143, ал. 2 АПК, да заплати на А. разноски по делото в размер на 260,75 евро. Определението не е обжалвано и е влязло в сила, поради което както първоинстанционният съд, постановил обжалваното определение, така и настоящата съдебна инстанция е обвързана с него. По принцип отговорността за разноските е в зависимост от изхода на спора по делото и се понася от страната, която го е загубила. При прекратяване на производството по делото по предписание на закона ответната страна има право на разноски, освен ако не е станала причина за образуването му. Само по изключение при прекратяване на делото разноските се възлагат в тежест на ответната страна (чл. 143, ал. 2 АПК), защото в тази хипотеза крайният изход от спора фактически е в полза на жалбоподателя. В настоящия случай производството по делото е прекратено на основание чл. 159, т. 4 АПК – отпаднал в хода на производството за А. правен интерес от оспорването. Този въпрос е окончателно разрешен с влязлото в сила определение от 19.01.2026 г., както правилно е приел и АС – Разград и е недопустимо преразглеждането му. Доколкото съдът обосновано е приел, че ответникът – кметът на Община Самуил е дал повод за завеждане на делото и основанието за недопустимост на съдебното производство е възникнало след депозиране на жалбата, правилно е намерил претенцията за разноски на А. за основателна и я уважил за доказания размер – 255,64 евро за адвокатско възнаграждение и 5,11 евро – за внесената държавна такса. Неоснователни са оплакванията на частния жалбоподател срещу възприетото от АС - Разград, че не е направено своевременно възражение за прекомерност на направените разноски за адвокатско възнаграждение по чл. 78, ал. 5 ГПК от страна на кмета на Община Самуил. Както сам частният жалбоподател сочи, за първи път този въпрос е поставен от него едва в искането за изменение на определението в частта за разноските, именувано «частна жалба». Ето защо, правилно съдът е приел в обжалваното определение, че възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК не е направено и на това основание не е било налице основание да измени определението от 19.01.2026 г. в частта за разноските. Правомощието си той не може да упражни служебно, а само при искане от насрещната страна, каквото не е било направено – с нарочна молба или в проведеното съдебно заседание пред АС – Разград. В този смисъл са и мотивите по т. 3 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. на Върховния касационен съд, ОСГТК, постановено по тълк. д. № 6 по описа за 2012 г. По изложените съображения обжалваното определение следва да бъде оставено в сила като валидно, допустимо и правилно. Въпреки изхода на спора по частната жалба, разноски на А. не са дължими по аргумент за обратното от чл. 81 ГПК, във вр. с чл. 144 АПК. Ето защо, Върховният административен съд, състав на първо отделение
Цитирани разпоредби
9- чл. 143, ал. 2 АПК
- чл. 144 АПК
- чл. 159, т. 4 АПК
- чл. 176, ал. 3 АПК
- чл. 176 АПК
- чл. 78, ал. 5 ГПК
- чл. 81 ГПК
- чл. 176, ал. 3
- чл. 78, ал. 5