Определение № 193 от 18.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 754/2020 г.

Производството е по чл.274 ал.2 вр. с чл.398 ГПК. Образувано е по частна жалба на „ВСБ Студио 3 – Амбасадор Уинг„ ЕООД против определение № 4503/20.12.2019 год. по ч.гр.д.№ 967/2019 год. на Варненски окръжен съд, с което и след отмяна на наложената с определение № 2520/10.07.2019 г. по същото дело обезпечителна мярка „запор” върху банкови сметки на ответника – настоящ жалбоподател, в обезпечение на бъдещ иск на „Фронтлайн Мениджмънт„ЕООД срещу същия, е наложена обезпечителна мярка възбрана върху недвижим имот - паркомясто, собственост на ответника. Атакуваното определение е по чл.398 ГПК - по замяна на вече наложена, в обезпечение на бъдещия иск, по реда на въззивното обжалване на първоинстанционно определение за отхвърляне молбата за обезпечение, обезпечителна мярка, по искане на ищеца. Жалбоподателят оспорва правилността на атакуваното определение, поради неподходящност на новата обезпечителна мярка, с която практически е допусната свръхобезпеченост на бъдещия иск, наред с твърдения и за нейната незаконосъобразност, тъй като паркоместата / върху каквото имущество е наложена / не са самостоятелни обекти на собственост, съгласно чл.37 ал.4 от ЗУТ. Наред с доводите, касаещи вида на новата обезпечителна мярка, жалбоподателят оспорва допустимостта и вероятната основателност на обезпечения бъдещ иск, с подробни съображения. Същият не е обжалвал определението за допускане на обезпечението, с налагане на обезпечителна мярка запор върху банковите му сметки - № 2520/10.07.2019 г. по ч.т.д.№ 967/2019 г. на Варненски окръжен съд. Ответната страна – „Фронтлайн Мениджмънт„ЕООД – оспорва частната жалба, като неоснователна. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт. Частната жалба е неоснователна. Правото на жалбоподателя – ответник да оспорва допустимостта и вероятната основателност на обезпечения иск е преклудирано, тъй като същият не е обжалвал определение № 2520/10.07.2019 г. по ч.т.д.№ 967/2019 г. на Варненски окръжен съд и досежно тези предпоставки за допускане на обезпечението, както и досежно наличието на обезпечителната нужда, определението е влязло в сила. Допустими в настоящото производство са единствено доводи относими към постановената, при условия на замяна на старата, нова обезпечителна мярка - възбрана върху паркомясто. Неоснователно е позоваването на цената на обезпечения иск, спрямо стойността на възбранения имот. По начало обезпечителната мярка се налага върху вещта до размера на цената на иска, независимо от собствената й, по-висока стойност. В този смисъл тежестта за длъжника не е в прякото несъответствие между размера на обезпечението и стойността на обекта на същото, а в последиците на евентуално принудително изпълнение върху вещта / изгубване собствеността й, удовлетворяване с остатък на стойност, по – ниска от пазарната, с оглед резултата от наддаването и пр. /. Законът обаче не защитава длъжника от последиците на собственото му неизпълнение, които рефлектират и в последиците от принудителното такова, още повече в ущърб на кредитора. Съгласно чл.442 ГПК взискателят може да насочи изпълнението върху всяка вещ и вземане на длъжника, като принципът възпроизвежда в изпълнителното производство правилото на чл.133 ЗЗД, че „ цялото имущество на длъжника служи за обезпечение на неговите кредитори „. Изключенията от това правило са изрично въведени от законодателя - чл. 444 ,чл.446 ГПК. Липсва законово основание за прилагане на други ограничения, вкл. в обезпечителното производство / чл.393 ал.2 ГПК/. Аналогично на възможността в изпълнителното производство длъжникът да замени обекта на изпълнението, ако разполага с друг / и / обекти и за него това е по-благоприятно / чл. 443 ГПК /, законодателят е предвидил тази облекчаваща го възможност и в обезпечителния процес – чл. 398 ГПК. Възприемането на противната теза - че при налагане на обезпечението съдът следва да съобразява съразмерност между цената на иска и обекта на обезпечителната мярка / независимо от налагането й до размера на цената на иска / - би могло да доведе до ситуация, в която на кредитора би била отказана изобщоо защитата на обезпечителното / респ. изпълнителното / производство. Обезпечителните мерки имат за цел подготвяне на евентуален изпълнителен процес, а липсата на ограничения върху обекта на изпълнението в изпълнителния процес / освен изрично предвидените / предпоставя и допустимо налагане на обезпечителните мерки спрямо всяко имущество на длъжника. Съвсем различна е хипотезата на предлагане от кредитора на няколко обекта на обезпечителни мерки и недоказана обезпечителна нужда за налагане на обезпечението върху всеки от тях, в който случай съдът следва да подбере и наложи обезпечителна мярка върху имущество, което, предвид стойността му, я прави най – малко обременяваща за длъжника. Тази преценка, обаче, не се явява в защита на длъжника, противно на интересите на кредитора, а в разумна защита на всеки от тях, от една страна удовлетворявайки обезпечителната нужда на кредитора, но същевременно предпазвайки го от завишена отговорност за вреди / чл. 403 ГПК /, а от друга - ненакърнявайки излишно правната сфера на длъжника. По така изложените съображения, в определение по ч.т.д.№ 4705 / 2013 г. на І т.о. на ВКС, постановено в производство по чл. 284 ал.3 вр. с чл. 396 ал.2 ГПК, е даден отговор на релевантния и тук правен въпрос в следния смисъл: При налагане на обезпечителни мерки съдът не следва да преценява съответствие и да търси съразмерност между цената на иска и стойността на обекта на обезпечителната мярка, като условие за допускане на обезпечението. Под „подходящи„ обезпечителни мерки, по смисъла на чл.397 ал.1 ГПК, законът има предвид подходяща по вид обезпечителна мярка, с оглед вида на предявения иск и вида на търсената от ищеца защита, т.е. обезпечителна мярка, реализиране на евентуално принудително изпълнение върху обекта на която би било от естество да удовлетвори притезанието на кредитора. Само в случай на предложени от кредитора няколко обекта на обезпечителни мерки и необоснована нужда от налагането им върху всички, съдът дължи преценка и избор на имущество, обезпечителната мярка върху което би била най-малко обременяваща за длъжника. Неоснователен е и довода за недопустимост на обезпечителната мярка – възбрана върху паркомясто, на основание чл. 37 ал.4 от ЗУТ. Видно от формирана съдебна практика / решение по гр.д.№ 2489/2017 г. на ІV г.о. на ВКС / паркоместата са самостоятелен обект на собственост и предмет на разпоредителни сделки, когато са инкорпорирани в сгради в режим на етажна собственост - част са от постройката и са обособени с инвестиционния проект. Именно такъв, видно от идентификатора на подземното паркомясто, производен от идентификатора на сградата, е настоящият случай. На това обстоятелство и безспорна индивидуализация на обекта, като самостоятелен, се е позовал и съдът. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение