Решение № 701 от 5.10.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2479/2008 г.

Решение № 701 от 5.10.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2479/2008 г., IV г. о., ГК, докладчик председателя Добрила Василева Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по жалба на Т. Г. К. срещу въззивно решение от 20.03.2008 г. по гр. д. № 2222/2007 г. на Софийски градски съд, II-а въззивно отделение, с което на касатора е присъдено обезщетение в размер на 3443,52 лв. по чл. 121, ал. 1, т. 3 ЗДСл за оставането му без работа за период от десет месеца от 25.08.2003 г. до 25.06.2004 г., а в останалата част до пълния размер на претенцията искът е отхвърлен. В жалбата се развиват съображения за нарушение на материалния закон във връзка с приложението на чл. 121, ал. 1, т. 3 и чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител относно времето, за което се дължи обезщетение при незаконно прекратяване на служебното правоотношение. Моли за отмяна на решението и присъждане на обезщетение за целия период, през който е останал без работа. Ответникът - А. за д. в. оспорва жалбата като неоснователна. Жалбата е допусната до разглеждане поради представянето на противоречиви решения на съдилищата по поставения въпрос за размера и периода на обезщетението- чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. В едни от решенията / вкл. и с обжалваното решение/ се приема, че обезщетението се дължи за период не повече от десет месеца, както е посочено в нормата на чл. 104, ал. 1 ЗДСл. Другото становище е застъпено в решение № 60/31.03.2005 г. по гр. д. № 531/2004 г. на Великотърновски апелативен съд, и според него неправилно уволненият служител има право на обезщетение за целия период, през който е останал без работа, като съдът се позовава на чл. 121, ал. 1, т. 3 ЗДСл, с уточнение че това обезщетение може да се търси само в исковото, но не в административното производство по обжалване на заповедта за уволнение. При тези данни и съгласно чл. 291, ал. 1, т. 1 ГПК следва да се приеме, че правилно е становището, изразено в обжалваното въззивно решение на Софийски градски съд, поради което касационната жалба срещу него е неоснователна и следва да се остави без уважение. Въззивният съд правилно е приложил материалния закон, като е издирил действителния разум, който отговаря на целта на правната уредба и равенството на гражданите пред закона. Действително в нормата на чл. 121, ал. 1, т. 3 ЗДСл, която урежда правото на служителя да търси обезщетение при незаконно прекратяване на служебното правоотношение, не е посочен размерът на това обезщетение и за какъв период се определя, въпреки че мястото на такава разпоредба би било именно в тази норма на закона. Налице е празнота в закона, поради което съдът, позовавайки се на чл. 46, ал. 2 от Закона за нормативните актове е приложил най-близката по смисъл норма, която урежда този въпрос, а именно чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, предвиждащ обезщетението да не бъде за повече от десет месеца. По аналогичен начин са уредени правата на работниците и служителите по трудови правоотношения по К. на труда, както и тези по ЗОВС, ЗМВР и ЗСВ. Няма основателно съображение, поради което да се приеме, че по Закона за държавния служител следва да се приложи по-благоприятен режим в сравнение с другите хипотези на обезщетяване при прекратяване на служебните или трудови правоотношения. В същия смисъл вече е формирана и трайна практика на Върховния касационен съд по прилагане на закона за идентични случаи. По тези съображения следва да се приеме, че не е налице поддържаното основание за неправилност на решението на въззивния съд и затова и на основание чл. 293, ал. 1 във вр. с чл. 291, ал. 1, т. 1 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение