Определение № 590 от 09.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 367/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 вр. ал. 1, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна жалба на ЕТ „С. М. – М. Д.“, представляван от М. Д. Д. против определение № 2103/14.08.2025г. постановено по в.ч.гр.д. № 1643/2025г. по описа на Апелативен съд – София, в частта, с която е оставена без разглеждане като недопустима частна жалба на ЕТ „С. М. – М. Д.“ против определение № 6038/26.03.2025г., поставено по в.ч.гр.д. № 6839/2024г. по описа на Софийски градски съд. С този въззивен съдебен акт е оставена без уважение частна жалба на заявителя срещу определение № 12819/25.03.2024г. по ч.гр.д. № 27668/2023г. на СРС, в частта, в която е оставена без уважение негова молба от 19.02.2024г. с правно основание чл. 64 от ГПК за възстановяване на срока за изпълнение на дадените с разпореждане № 155622/11.12.2023г. указания за отстраняване нередовностите на подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Частната жалба е основана на оплаквания за неправилност на обжалваното определение, а отправеното искане е за отмяна и издаване на заповед за изпълнение. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 274, ал. 2 от ГПК, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, срещу обжалваем акт – определение, което попада в хипотезата на чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – частен жалбоподател/заявител по делото, с правен интерес от обжалване и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 275, ал. 2 от ГПК. За да постанови обжалваното определение, сезираният състав на Софийски апелативен съд е приел, че жалбата срещу определението на СГС е процесуално недопустима като подадена срещу неподлежащ на обжалване въззивен съдебен акт, съгласно т. 8 от ТР № 4/18.06.2014г. по т.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС. Извършената преценка за допустимост на подадената пред САС частна жалба е правилна, а поддържаните в частната жалба доводи - неотносими. В случая производството по ч.гр.д. № 27668/2023г. пред СРС е образувано по подадено от ЕТ „С. М. – М. Д.“ на 22.05.2023г. заявление по чл. 410 от ГПК, което е оставено без движение с разпореждане от 11.12.2023г. С определение от 25.03.2024г. подадените от заявителя молби с правно основание чл. 63 и чл. 64 от ГПК са оставени без уважение. С определение от 26.03.3025г. по в.ч.гр.д. № 6839/2924г. въззивният Софийски градски съд оставил без разглеждане подадената от заявителя частната жалба срещу първоинстанционното определение по чл. 63 от ГПК и оставил без уважение частната му жалба срещу определението по чл. 64 от ГПК. Това определение е окончателно и не подлежи на инстанционен контрол. С даденото задължително за всички съдилища в страната разрешение по т. 8 и т. 15 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС е прието, че въззивните актове, постановявани в заповедното производство, което е уредено от закона като двуинстанционно, са необжалваеми. Законът не е предвидил постановените въззивните определения в заповедното производство, да подлежат на касационно обжалване независимо дали с тях се уважава или отхвърля частната жалба. След като на това основание заповедното производство е по същество двуинстанционно, по силата на чл. 274, ал. 4 от ГПК не подлежат на обжалване пред Апелативен съд, съответно пред ВКС постановените в това производство въззивни определения – включително преграждащите, и тези, които обективират произнасяне по самостоятелни въпроси, свързани с предмета на заповедното производство. Тези актове, постановени в заповедни производства, не подлежат на обжалване и по чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК, тъй като заповедното производство е самостоятелно и специално производство пред съд, насочено да създаде съдебно изпълнително основание за принудително събиране на безспорни вземания, не е "друго производство", свързано с исковия процес, тъй като законът го е уредил като самостоятелно, факултативно и предшестващо исковото производство. В случаите, при които се предвижда касационно обжалване и за други уредени в ГПК производства, различни от исковото, това е указано изрично /чл. 396, ал. 2 от ГПК; чл. 540 от ГПК/, каквато аналогична разпоредба за заповедното производство не е предвидена. Подлежат на касационно обжалване определенията на въззивния съд по чл. 274, ал. 2, изр. 1 от ГПК, какъвто е именно разглежданият случай, при който е оставена без разглеждане частна жалба срещу въззивен акт по контрол на акт на заповедния съд. Тези определения подлежат на обжалване пред ВКС на общо основание като втора инстанция. Даденото в задължителната практика на ВКС разрешение е плод на анализ на нормативната уредба и е възприето последователно в съдебната практика на ВКС /Определение № 466/2.02.2024г. по ч.гр.д. № 5399/2023г. на ВКС, IV ГО; Определение № 678/19.09.2014г. по ч.гр.д. № 4770/2014г., IV ГО; Определение № 222/23.04.2015г. по ч.т.д. № 1149/2015г., II ТО и др./. Ето защо въззивното определение, постановено в производство по чл. 410 от ГПК, е влязло в сила от датата на постановяване му. Посочването в диспозитива му, че подлежи на обжалване не е създало висящност на производството пред Апелативен съд – София, който с обжалваното сега определение само констатирал факта, че е обжалван акт, който не подлежи на обжалване, поради което е окончателен. Приемайки, че е сезиран с частна жалба насочена срещу неподлежащ на обжалване съдебен акт, която поради това е процесуално недопустима, законосъобразно и при спазване на процесуалните правила САС е оставил без разглеждане жалбата и прекратил образуваното пред него производство. Ето защо като е оставил без разглеждане частната жалба на ЕТ срещу определението на СГС по чл. 64 от ГПК постановено в заповедното производство като недопустима, Софийски апелативен съд е постановил правилно определение, което следва да бъде потвърдено. Към частната си жалба жалбоподателят подал молба с правно основание чл. 83, ал. 2 от ГПК обективираща искане да бъде освободен от плащане на дължимата държавна такса. Подкрепил искането си с декларация за материално и гражданско състояние, видно от която доходите на ЕТ се изчерпват с получаваната от собственика му инвалидна пенсия в размер на 557.40 лева. Настоящият състав приема, че са налице предпоставките на чл. 83, ал. 2 от ГПК и частният жалбоподател следва да бъде освободен от задължението за плащане на дължимата по настоящото дело държавна такса за разглеждане на частната жалба, която се дължи на основание съгласно чл. 73, ал. 3 от ГПК вр. чл. 19 от ТДТССГПК и която е останала несъбрана при подаване на частната жалба. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение