Определение № 2061 от 03.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 722/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 от ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от „ЕКО БГ-СЖП“ ЕООД против определение № 541 от 19.02.2025 г., постановено от Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо търговско отделение по т.д. № 127 по описа на съда за 2023 г., с което е отхвърлена молбата на частния жалбоподател за освобождаване от задължението за внасяне на държавна такса в размер на 199 029,95 лв., дължаща се за разглеждане на предявените в производството искове с правно основание чл. 47, ал. 1, т. 2 и т. 4 ЗМТА - за отмяна на арбитражно решение, с което ищецът е осъден да заплати на търговско дружество, регистрирано в Република Турция, с наименование „ПАНЦИХАН МЕТАЛ СИНАЙ ИНСААТ ТАХУТ ТУКАРЕТ“, сумата от 2 544 060 евро, формирана от вземания за възнаграждение и за неустойка за забава, дължими по договор за изработка. В частната жалба се поддържа, че обжалваното определение е неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие с материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в противоречие със задължителната практика на ВКС и тази на Общността, необосновано и явно несправедливо. Излагат се оплаквания в насока на това, че: - срокът, в който съставът на ВКС се е произнесъл по процесната молба на частния жалбоподател, съставлява явно нарушаване на съдопроизводствените правила; - съставът на ВКС явно е игнорирал обстоятелството, че частният жалбоподател е жертва на измама, каквато жертва, според жалбоподателя, се явява и противната страна по делото – ответното дружество, регистрирано в Република Турция; - при евентуално положително решение в процесното производство по предявените искове за отмяна на арбитражно решение, няма кой реално да възстанови на жалбоподателя направените от него разходи по делото, което водело до ново ощетяване на дружеството и е явно несправедливо; - съставът на ВКС неправилно и незаконосъобразно е тълкувал фактите по делото, поради което и неправилно е преценил фактическата обстановка по него, формално е отговорил на исканията на жалбоподателя, като е приел, че дружеството разполага с достатъчно материални средства, за да заплати дължимата държавна такса, което обаче е само един от критериите, залегнали в решенията на ЕСПЧ и СЕС, които националният съд следва да прецени при подобна хипотеза, но липсва произнасяне по другите такива критерии – „размер на таксата, съобразен със специфичните обстоятелства по случая, стадия на производството /на практика същинско съдопроизводство не е имало/“. Иска се отмяна на атакуваното определение и освобождаване на частния жалбоподател от заплащане на дължащата се в производството държавна такса. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и оплакванията в частната жалба, намира следното: Частната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество същата е неоснователна. За да постанови обжалваното си определение, съставът на Първо т.о. на ВКС, ТК, е приел в мотивите си към същото, че: В изпълнение на дадени от съда указания ищецът е декларирал имущественото си състояние и това на своя едноличен собственик, като според представената декларация търговецът притежава движими вещи с балансова стойност от 2 016,93 лв., парични средства по банкови сметки в размер от 1 472 810,89 лв. и право на собственост върху земеделска земя с площ от 6,8 дка, а едноличният му собственик - право на собственост върху лек автомобил и върху ид.ч. от два недвижими имота. Според съдебния състав институтът на освобождаване от задължението за заплащане на държавна такса по преценка на съда е уреден в чл. 83, ал. 2 ГПК като приложим спрямо ищците - физически лица. Въпреки това в практиката на ЕСПЧ и СЕС, възприета и от националния съд, приложението му е разширено и по отношение на юридическите лица, включително и търговците, без обаче да се отрича принципната съвместимост между задължението за внасяне на такса и правото им на достъп до съд, щом е налице пропорционалност на използваните средства и преследваната цел. Изведени са критерии, с помощта на които да бъде извършена преценка за тази пропорционалност - такива са размерът на таксата, съобразен със специфичните обстоятелства по случая, платежоспособността на ищеца, стадият на производството, в който въпросното ограничение е наложено (Решение от 24.12.2009 г., постановено от ЕСПЧ по жалба № 68334/01 на „АГРОМОДЕЛ“ ООД срещу България), вероятната основателност и значимостта на претенцията, сложността на приложимото право, правно-организационната форма на юридическото лице, финансовите му възможности и тези на притежателите на капитала му (Определение от 13.06.2012 г. по дело С-156/12 на СЕС, образувано по преюдициално запитване във връзка с приложението на чл. 47 ХОПЕС). Според състава на ВКС в случая задължението за внасяне на държавна такса е законоустановено и размерът му, макар и в значителна стойност, е определен пропорционално на защитимото чрез иска благо, свързано с отричане на признатото с арбитражното решение вземане, също в значителен размер. Поради това не може да се приеме, че е налице непропорционалност между преследваната с избраното защитно средство цел и очакваната защита. Същевременно обаче според съда, ищецът е в правно-организационна форма на търговец, т.е. лице, осъществяващо по дефиниция стопанска дейност като възможен източник на приходи. От декларираните данни за имущественото му състояние пък е видно, че същият разполага с възможност да заплати таксата в законоустановения й размер, без това да се отрази на способността му да участва в търговския оборот. Съдът е приел, че съображенията на ищеца, черпени от невъзможността да претендира от ответника възстановяване на внесената такса при успешно провеждане на иска, не са сред критериите, които подлежат на съобразяване при преценка на правото на освобождаване от такса. Според съда на първо място, разпределянето на отговорността за разноски е законова последица от постановеното по делото решение, т.е. явява се действие, последващо сезирането на съда, и като такова не би могло да е фактор, водещ до предварителното ограничаване на достъпа до съд. На следващо място според съдебния състав следва да се отчете, че при поддържаните от ищеца твърдения за осъществено от трето лице деликтно поведение във връзка с воденето на арбитражното дело, отговорността за вредите от настоящия процес, каквито са и понесените разходи за държавна такса, може да бъде реализирана и по отношение на това лице, ако спрямо ответника са осъществени предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК. Обжалваното определение е правилно. Както правилно това е приел и съставът на Първо т.о. на ВКС в мотивите си към обжалваното определение, излаганите от молителя и частен жалбоподател обстоятелства досежно нанесени му вреди от измамливи действия на трети лица /при липса на твърдения и/или доказателства за осъществена по делото евентуално хипотезата на чл. 83, ал. 1, т. 4 от ГПК/, липсата на резултати от разследването на същите от страна на държавните органи, както и също хипотетично заявената по делото, последваща невъзможност частният жалбоподател успешно да реализира имуществената отговорност на противната по делото страна, за направените от него по делото разноски /включително такива за заплащане на процесната държавна такса/, не са от кръга обстоятелства, които съобразно приложимите национална и наднационална, нормативна уредба и съдебна практика, подлежат на преценка в случаите, като настоящия. Видно от конкретните обстоятелства по делото, неоснователни са оплакванията в частната жалба за липса на преценка от страна на състава на Първо т.о., на релевантните, според практиката на ВКС, СЕС и ЕСПЧ, критерии и обстоятелства, подлежащи на такава преценка в случаите, като процесния – обратното се установява от изложените от съдебния състав мотиви към обжалваното му определение. Настоящият състав изцяло споделя и крайните изводи в обжалваното определение, базирани на извършената преценка относно възможността за молителя – частен жалбоподател, да внесе дължащата се от него държавна такса, при установените – декларирани от самия него, конкретни обстоятелства по делото, включително досежно притежаваните от търговеца парични средства. По изложените съображения обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение