Определение № 35 от 12.01.2010 г. на ВКС по т. д. № 727/2009 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 във вр. ал. 1, т. 2 и чл. 275, ал. 2 във вр. чл. 262, ал. 2, т. 2 ГПК. Образувано е по частната жалба с вх. № 5401/23.ІХ.2009 г. на Н с на о. л в Б, подадена чрез процесуалния му представител по пълномощие адв. Ж. Д. от АК-В. Търново, против разпореждане № 919 на Пловдивския апелативен съд, ГК, от 2.ІХ.2009 г., постановено по гр. д. № 713/08 г., с което е била върната т. нар. частна „касационна” жалба срещу разпореждане № 704/14.VІІ.2009 г. по същото дело. Оплакванията на сдружението-частен жалбоподател са за необоснованост и незаконосъобразност на атакуваното разпореждане, като се навежда довод, че дължимата държавна такса е била внесена своевременно, като преписа от платежното нареждане бил изпратен в канцеларията на Пловдивския апелативен съд по пощата. По реда на чл. 276, ал. 1 ГПК ответницата по частната жалба на лекарското сдружение И. П. С. от гр. Г. е възразила писмено чрез процесуалните си представители по пълномощие Г. и П. от САК, че „по делото не се установява наличието на писмо, с което да е изпратен в срок платежния документ, както се твърди в жалбата”. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в пр-вото пред Пловдивския апелативен съд, частната жалба на Н с на о. л в Б ще следва да се преценява като процесуално допустима. Разгледана по същество тази частна жалба е неоснователна. Не всяка частна жалба, адресирана до ВКС непременно има характера на касационна. Така разпорежданията на въззивните съдилища за връщане на жалби срещу техни актове /решения или определения/ на основанията по чл. 286, ал. 1 ГПК или по чл. 275, ал. 2 във вр. чл. 262, ал. 2 ГПК са актове, за които процесуалният закон изрично е предвидил обжалваемост пред по-горен съд, а той е все Върховният касационен съд, чиито инстанционен контрол няма факултативен, а задължителен характер. При твърдението на частния жалбоподател, че изпълнението на даденото от въззивния съд указание за внасяне на държавна такса по с/ка на ВКС е било изпълнено посредством предвидения в чл. 62, ал. 2 ГПК способ за това, доказателството, което той би следвало да представи с настоящата си частна жалба е плик с пощенско клеймо, предхождащ датата 28 август 2009 г., защото на 27.VІІІ.2009 г. е изтекъл дадения от Пловдивския апелативен съд едноседмичен срок по чл. 285, ал. 1 ГПК или друг документ от пощенската станция в гр. В. Търново, от който да е видно това обстоятелство. Вместо ангажиране на такива писмени доказателства обаче, в настоящия случай позоваването на частния жалбоподател е върху неконкретизирано платежно нареждане, от което следвало да е видно, че сдружението е „платило държавна такса за частна касационна жалба”. С оглед изложеното частната жалба на Н с на о. л в Б ще следва да бъде оставена без уважение, а атакуваното с нея разпореждане на Пловдивския апелативен съд – да се потвърди. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение