Определение № 461 от 07.12.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4836/2016 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.2 ГПК. С определение на Софийски градски съд №.18536/28.07.16 по г.д.№.1697/16 по реда на чл.248 ГПК молбата на [фирма] за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските е оставена без уважение. Постъпила е частна жалба от [фирма] с искане за отмяна на горното определение. Излагат се оплаквания, че атакуваният акт е нищожен - тъй като не е постановен от същия съдебен състав, който е постановил решението по делото - чл.235 ал.1 ГПК, и незаконосъобразен - доколкото липсва надлежно доказване на плащане, а и възнаграждението е прекомерно. Ответната страна [фирма] оспорва жалбата. Частната жалба е допустима – подадена е в законоустановения срок, от страна в процеса, имаща право и интерес от обжалване, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалвания акт е прието, че не са налице основания за изменение на решението в частта му за разноските - съгласно която на ответника са присъдени 1000лв. адвокатско възнаграждение на основание чл.78 ал.3 ГПК. Изложени са мотиви, че, видно от приложения договор за правна помощ, възнаграждението безспорно е платено, че присъденото такова е без ДДС /1000лв. вместо 1200лв.- тъй като не е доказана регистрацията по ДДС/, че то не е прекомерно с оглед фактическата и правна сложност на спора, добросъвестната защита на адвоката и минималните размери на адвокатските възнаграждения. Така постановеното определение е валидно и правилно. Оплакването за нищожност е неоснователно, доколкото липсват пороци, водещи до нищожност на акта. Цитираната от жалбоподателя разпоредба на чл.235 ал.1 ГПК - съгласно която решението се постановява от съдебния състав, участвал в заседанието, в което е завършено разглеждането на делото-е неприложима за случая. Тя касае постановяване на акта по същество – решението, а не последващи го съдебни актове /определения или разпореждания/ - каквото съставлява определението за изменение на решението в частта за разноските /която част има характер на определение/. Те могат да бъдат валидно постановени и от състав, различен от този, участвал в последното открито съдебно заседание, в което е бил даден ход на устните прения. Такава е разглежданата хипотеза – в състава, постановил атакувания акт, е налице промяна /един от членовете му е различен/, но това, по изложените вече причини, не обосновава нищожност на акта. Неоснователно е и оплакването за незаконосъобразност. На първо място, представеният договор за правна защита и съдействие съдържа изрично отразяване, че уговореният с него адвокатски хонорар 1200лв. с ДДС е платен и договорът служи за разписка. Предвид изложеното, той несъмнено установява извършването на разход /плащане/ в размер на горната сума - съобразно и приетото в т.1 ТР 6/12 от 6.11.12г. на ОСГТК на ВКС. От друга страна, въззивният съд, предвид разпоредбата на чл.2а от Наредба №.1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, изрично е отбелязал, че поради липсата на доказателства за регистрация на адвоката по ДДС, приема, че уговореният и платен хонорар без ДДС е 1000лв. – и присъжда него. При тези мотиви /за изваждане от общия размер на този на ДДС/ ирелевантно е изследването на въпроса дали и с какви документи следва да се доказва плащане на хонорар на адвокат, регистриран по ДДС. Налице е надлежно оформен договор за правна помощ, имащ характер на разписка по отношение на получаването на 1000лв. адвокатското възнаграждение без ДДС и документи по ЗДДС /данъчна фактура/ не са необходими. На трето място, правилно е прието и, че възражението за прекомерност на хонорара от 1000лв. е неоснователно. Уговореното възнаграждение съответства на фактическата и правна сложност на спора – още повече, че пред въззивният съд са били депозирани както въззивна жалба, така и частна жалба против решението в частта за разноските, процесуалният представител на страната е подал подробен отговор по въпросите, повдигнати в двете жалби, а хонорар от 1000лв. е съотносим с минималните размери, установени в Наредба №.1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения /минималното възнаграждение, определено само на основание чл.7 ал.2 т.6 от Наредбата, е 845,53лв./. С оглед на изложеното, частната жалба е неоснователна и обжалваното определение трябва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,