Определение № 9023 от 23.09.2026 г. на ВАС по адм. д. № 9313/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по частна жалба, подадена от И. Н. Р., чрез процесуален представител против Определение № 6238/13.07.2026г., постановено по адм. д. № 1177/2026г. по описа на Административен съд - Бургас, с което е оставено без разглеждане оспорването на изричен отказ на Началник на Затвора [населено място] за достъп до личното затворническо досие на Рибов с изх.№ 103-ЗО-5795#1/ 04.05.2026г. В частната жалба се излагат доводи за незаконосъобразност на обжалваното определение, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и материалния закон и необоснованост. Подържа се тезата, че оспореното писмо е индивидуален административен акт. Иска се отмяна на определението и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответната страна – Началник на затвора [населено място], чрез процесуален представител, оспорва частната жалба. Настоящият състав на Върховния административен съд, трето отделение, намира частната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна в срока по чл. 230 АПК. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното определение Административен съд – Бургас е оставил без разглеждане оспорването от И. Р. на изричен отказ на Началник на Затвора [населено място] за достъп до личното затворническо досие на Р. с изх.№ 103-ЗО-5795#1/ 04.05.2026г. Съдът е изложил мотиви, че се касае за отказ за изпълнение на издадено по гражданско дело съдебно удостоверение. Постановеното определение е правилно. Не е налице административноправен спор, който да бъде разрешен от административен съд. С оспореното писмо действително е отказано изпълнение на съдебно удостоверение. Отказът на учреждение за предоставяне на информация, за която страна по гражданско дело се е снабдила със съдебно удостоверение по реда на чл. 186 ГПК, не е индивидуален административен акт, а отказ за изпълнение на съдебно разпореждане. Този отказ се преценява от гражданския съд при събиране на доказателства, като именно този съд преценява дали да използва средства за процесуална принуда, с цел удостоверението да бъде изпълнено и страната по гражданското дело да се снабди с исканата информация. В тази връзка, от твърденията в жалбата и уточнението, в която са описани фактите, следва ясно, че не е налице административен акт, нито е налице административноправен спор, тъй като такъв не може да възникне относно неизпълнението на съдебно удостоверение. Независимо от дадените в частната жалба правни квалификации, началникът на затвора в случая не действа в качеството си на административен орган, който да разполага с предвидено в административноправна норма правомощие да издаде акт или да извърши определено действие, а на учреждение по чл. 186 ГПК, задължено да предостави на граждански съд информация или документи. С оглед изложеното, обжалваното определение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Жалбоподателят е освободен от заплащане на разноски, поради което такива не се присъждат на ответника. На основание чл. 236, във връзка с чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение,