Определение № 528 от 09.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2316/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Постъпила е частна касационна жалба, подадена от А. Х. К., в качеството й на законен представител – майка на малолетното си дете Д. А. И., родено на 23.06.2009 г. против определение № 680 от 22.02.2021 г. по ч.гр.д.№ 377/2021 г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено определение № 260539 от 14.01.2021 г. по гр.д.№ 16283/2020 г. С последното е оставена без уважение подадената от нея молба вх. № 290258/18.12.2020 г., подадена в същото й качество, за разрешение на основание чл. 130, ал.3 СК да се откаже от името на детето от наследството, оставено от М. А. И., починал на 14.11.2020 г. В частната касационната жалба се прави оплакване за неправилно приложение на материалния закон, защото съдът може да прецени дали се охраняват интересите на детето, като съобрази и приложените доказателства за това, че наследството включва много задължения. В изложението на основанията по чл. 274, ал.4 във вр. с чл. 280, ал.1 и 2 ГПК е формулиран въпроса: допустимо ли е извършване на отказ от наследство, направен от името на малолетен или непълнолетен наследник и представлява ли такъв отказ, отказ от право по смисъла на чл. 130, ал.4 СК. Върховният касационен съд, състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: 1 Частната жалба изхожда от процесуално легитимирана страна и е постъпила е в срок. Съдът приема, че отговаря на изискванията за съдържание по чл. 275, ал.2 във вр. с чл. 260 от ГПК, поради което я преценява като допустима. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че отказът от наследство следва да се отнесе към отказа от права по см.чл.130 ал.4 СК. Съобразявайки, че наследството представлява съвкупност от права, задължения и фактически състояния, съдът е приел, че законодателят не е направил разграничение между отказ от конкретни права и отказ от предоставена от закона възможност за придобиване на права, включително и бъдещи такива, който се явява недействителен. Изявлението, с което призованото към наследяване лице изразява воля да не приеме наследството, означава да не придобива права върху притежаваното от наследодателя наследствено имущество, което по същността си представлява отказ от право на наследяване. Аргумент в подкрепа на изложеното съдът е намерил и в специалната уредба за приемане и отказ от наследство за недееспособни, предвидена в чл.61, ал.2 ЗН, която изключва общите правила на чл. 52 във вр. с чл. 49 ЗН. Оттук е формиран извода, че отнасянето на отказа от наследство към отказа от права по см.чл.130 ал.4 СК не е резултат от разширително тълкуване, а съобразяване с това, да не се навреди на недееспособния. Поставеният въпрос в изложенито към частната касационна жалба е относим към предмета на спора и мотивите на обжалваният съдебен акт. По него с разпореждане от 10.03.2021 г. е образувано тълкувателно дело № 1/2021 г. на ОСГК на ВКС по предложение на състав на Второ гражданско отделение на ВКС, направено с определение № 133 от 09.11.2020 г. по ч. гр. д. № 3326/2020 г. по въпроса „допустимо ли е ненавършило пълнолетие дете да направи отказ от наследство и представлява ли той отказ от права по смисъла на чл.130, ал.4 СК?", по който е констатирана противоречива практика по чл.290 ГПК на състави на ВКС. Поради това, че спорът по настоящото дело е обусловен от поставения за тълкуване въпрос пред ОСГК на ВКС и на основание чл. 292 ГПК и разясненията по т.1 от ТР № № 8/2013 г. от 07.05.2014 г. по тълк.д. № 8/2013 г. на ОСГТК, следва производството по настоящото дело да се спре до постановяване на тълкувателно решение по тълк.д.№ 1/2021 г. на ОСГК на ВКС. Водим от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение