Решение № 5210 от 13.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1464/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 84, ал. 3 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ). Образувано е по касационната жалба на Е. Д. У., без гражданство, с [ЛНЧ], чрез адв. О. Муслах, срещу Решение № 35968/03.11.2025 г., постановено по адм. д. № 9257/2025 г. по описа на Административен съд София – град (АССГ), с което е отхвърлена жалбата му против Решение № 4329/29.07.2025 г. на председателя на Държавната агенция за бежанците при Министерския съвет (ДАБ при МС), отказващо му предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. С твърдения за наличието на касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК – противоречие с материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост, жалбоподателят иска отмяна на първоинстанционното съдебно решение, отмяна на решението на председателя на ДАБ и връщане на преписката на административния орган за ново произнасяне. В касационната жалба изтъква, че в мотивите на обжалваното решение не са обсъдени всички факти и обстоятелства имащи съществено значение за делото. Посочва, че в открито съдебно заседание по делото от 23.10.2025 г. е представена и приета справка от интернет страницата на МВнР относно пътуванията до Ливан, който е с индекс на риск ниво 5 – предупреждение за преустановяване на всякакви пътувания и незабавно напускане на страната. Подчертава, че в мотивите на обжалваното решение съдът изобщо не обсъжда предоставената справка. Цитира статия от новинарски сайт със съобщение на ВКБООН относно положението на цивилните граждани в Ливан. Прави възражение, че над петнадесет години живее в България и трайно се е установил в страната, както и че се засяга регламентираното му право на личен и семеен живот, и се затруднява поддържането на връзка между него и неговите най – близки роднини, а именно неговото семейство живеещо в България. В касационната жалба е цитирана съдебна практика изразена в решения по адм. дело № 9245/2014 г. на ВАС; адм. дело № 8867/2019 г. на ВАС; адм. дело № 3284/2010 г. на ВАС; адм. дело № 11171/2022 г. на ВАС. В проведеното на 02.04.2026 г. открито съдебно заседание по делото процесуалния му представител излага доводи, че чужденецът е поискал хуманитарен статут още през 2024 г., когато избухва войната между Израел и Ливан. Прави твърдение, че към момента когато са постановени решенията може да са били правилни, но към настоящия момент там има война и то без никакви граници. Цитира данни на ООН относно бежанците вътре в Ливан, районите на засягане в Бейрут, както и че точно оттам е и Е. У.. Подчертава, че хората от всички райони на южен Бейрут са принудени да напуснат домовете си. Счита, че поради обстановката там хуманитарен статут на Е. Д. У. трябва да му се предостави. Ответникът по касационната жалба - председателят на ДАБ при МС – оспорва същата като неоснователна чрез пълномощника си юрк. Хичовски и иска да бъде оставено в сила решението на АССГ. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, в състав на пето отделение, след като прецени наведените в нея доводи, валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в обхвата на проверката по чл. 218 от АПК, намира следното: Касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея. Разгледана по същество, жалбата е частично основателна. С оспореното пред първостепенния съд Решение № 4329/29.07.2025 г. на председателя на ДАБ при МС е отказано предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут на заявителя Е. Д. У., роден на [дата]. в гр. Бейрут, Ливан, по молбата му с вх. № ПМЗ-ОК-407/13.11.2024 година. С оглед заявената бежанска история и отсъствието на данни спрямо жалбоподателя да е осъществено преследване, основано на раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежност към определена социална група, АССГ е възприел като правилен извода на административния орган за липса на предпоставките за предоставяне на статут на бежанец на чужденеца по чл. 8, ал. 1 от ЗУБ и е заключил, че мотивите за напускане страната му по произход не са релевантни за придобиване на бежански статут. След анализ на материалноправните предпоставки по чл. 9, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗУБ, съдът приема, че заявителят не бил принуден да напусне страната си на произход поради реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание, екзекуция, изтезание, нечовешко или унизително отнасяне или друг вид уронващо достойнството наказание. След преценка на данните от съдържащата се в преписката справка за политическата и икономическата обстановка в Ливан МД-02-219 към 22.04.2025 г. и представената по делото друга справка за ситуацията в Ливан МД-02-428 от 06.08.2025 г., той обосновава изводи за неприложимост и на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. Правилни са изводите на първостепенния съд, че от бежанската история на жалбоподателя не се установява той да се е страхувал основателно от преследване по определението в ал. 4 на чл. 8 поради своята раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическо мнение и/или убеждение и поради тази причина да е напуснал държавата си по произход, да не може или да не желае да се ползва от закрилата на тази държава или да се завърне в нея. В проведено на 13.11.2024 г. интервю Е. Д. У., същият твърди, че е напуснал Ливан в края на 2009 г. и преминавайки през Сирия и Турция в началото на 2010 г. е влязъл нелегално в Република България. Останал е на българска територия около 11-12 години. Обяснява, че е подал молба за закрила през 2010 г., но му е било отказано предоставянето на статут на бежанец и хуманитарен статут. Споделил е, че през годините в бил в различни административни и съдебни производства в Република България. Разказал е, че е сключил граждански брак с българска гражданка. По указания на Дирекция „Миграция" е напуснал пределите на българската държава легално през 2020 г. за Ливан. На 13.12.2020 г. е дошъл легално от Ливан в Република България, като след тази дата не е напускал пределите на българската държава. Допълва, че от една година не знае къде му е документът за задгранично пътуване. Търсещият международна закрила мотивира молбата си с проблеми, свързани с общото положение на несигурност в Ливан. По време на проведеното с него интервю кандидатът за статут споделя, че по етническа принадлежност е [заличен текст]. Твърди, че не е имал проблеми основани на етническата си принадлежност. Споделя, че е [заличен текст] по религия и че не е имал проблеми свързани с религиозната си принадлежност. Не е бил политически ангажиран и че не е служил в армията, като е уточнил, че палестинците в Ливан не служат в армията. Твърди, че не е бил член на въоръжена групировка и че не подържа взаимоотношения с лица и организации извън страната. Допълнил е, че не е имал проблеми с армията и полицията в Ливан, както и с официалните власти. На следващо място по време на проведеното с него интервю, чужденецът e заявил, че в Ливан живеят баща му, две сестри, чичовци и вуйчовци, като споделя, че майка му е починала. Споделил е, че към датата на интервюто няма връзка с членовете на семейството му. Твърди, че района, в който са живеели два месеца, се е бомбардирал по два пъти на ден от страна на военните сили на Израел, както и че близо до селото му има бежански лагер Бордж Албараджне, който е подложен на бомбардировки всеки ден. Казва, че няма други роднини от селото, защото домовете им са разрушени. В проведеното интервю е разказал, че първият път, когато е бил в Република България не е получил статут. След което е сключил брак с българска гражданка и е дошъл в Република България през декември 2020 г. е имал пребиваване, като документа си го е подновявал всяка година, като е трябвало да си удължи престоя през 2022 г., но не е получил разрешение, поради което се е наложило да подаде молба за международна закрила. Споделил, че след като не е получил разрешение за пребиваване на територията на българската държава, е трябвало да се върне в Ливан заедно със съпругата си, но тъй като положението със сигурността в Ливан е влошено към датата на интервюто, не може да се върне там. Твърди, че освен района на селото му, който е постоянно бомбардиран, територията на цял Ливан също е под обстрел, включително и гр. Бейрут, както и че домът му е разрушен, а хора загиват ежедневно. Твърди, че желае да живее извън Ливан, за да е далеч от проблемите. Споделя, че се чувства добре и щастлив в Република България и желае да получи закрила заради лошото положение в Ливан, както и към датата на интервюто няма полети за Ливан. Казва, че първият път когато е напуснал страната е било, защото положението на палестинците в Ливан не е добро и не им се дава работа. Споделил е, че не е получавал лични заплахи в Ливан и върху него да е оказвано насилие, както и че не е членувал в политически партии и организации, не е бил арестуван, съден или осъждан. Посочените обстоятелства са правилно преценени от административния орган и първостепенният съд като необуславящи статут по чл. 8, ал. 1 ЗУБ. Обосновани са и изводите на АССГ за това, че не са налице материалноправните предпоставки за уважаване молбата на чужденеца за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 1 ЗУБ. Е. Д. У. не заявява да е бил изложен на реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание или екзекуция, изтезание или нечовешко и унизително отнасяне или наказание, каквито са изискванията на чл. 9, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗУБ. По отношение на хипотезата на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ е извършен от съда анализ на бежанската история на чужденеца и актуална информация относно Ливан и е формиран извод, че не се установяват данни понастоящем конфликтът в Ливан да е на нива, обуславящи съществуване на реален риск чужденецът непременно да понесе тежки посегателства срещу живота или личността си, ако бъде върнат там. Според тълкуването на СЕС на чл. 15, б. в) от Директива 2011/95/ЕС, дадено в т. 40 от неговото решение по дело C-125/22 посегателството, дефинирано в този текст, обхваща една "по-обща опасност" от посегателство, в сравнение с посочените в букви a) и б) от същия член. По този начин се имат предвид в по-широк план "заплахи срещу живота или личността" на цивилно лице, отколкото определени насилия. Освен това тези заплахи са присъщи на обща ситуация на въоръжен конфликт, която поражда "безогледно насилие", което предполага, че насилието може да се разпростира към лица без оглед на личното им положение и тяхната самоличност, когато степента на такова насилие достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхната територия се излага на реална опасност да претърпи посочените тежки заплахи (вж. в този смисъл и решение от 10 юни 2021 г., Bundesrepublik Deutschland (Понятие "тежки и лични заплахи"), C-901/19, т. 26 и 28 и цитираната съдебна практика). Според т. 28 от Решението на СЕС от 30 януари 2014 г. по дело № 285/12, понятието за въоръжен вътрешен конфликт се отнася до положение, при което редовните въоръжени сили на дадена държава се сблъскват с една или повече въоръжени групи или при което се сблъскват две или повече въоръжени групи. Чл. 4, т. 3, б. а) от Директива 2011/95/ЕС изисква оценяването на молбата за международна закрила да бъде извършено за всеки отделен случай, като се вземат под внимание всички относими факти, свързани с държавата на произход в момента на вземането на решение по молбата. Член 46, пар. 3 от Директива 2013/32 уточнява обхвата на правото на ефективна защита, с което кандидатите за международна закрила трябва да разполагат. Той предвижда, че обвързаните от тази директива държави членки гарантират, че най-малкото на първа инстанция съдът, пред който се обжалва решението по молбата за международна закрила, извършва "цялостно и ex nunc" разглеждане на фактите и правните въпроси. В това отношение изразът "ex nunc" подчертава задължението на съда да извърши преценка, която отчита при необходимост новите обстоятелства, установени след приемането на решението, което се обжалва. Прилагателното "цялостно" пък потвърждава, че съдът е длъжен да разгледа както обстоятелствата, които решаващият орган е отчел или е можел да отчете, така и тези, които са станали известни след приемането на решението от този орган (Решение от 25 юли 2018 г., Алхето, C-585/16, т. 111 и 113; Решение от 4 октомври 2018 г., C-652/16, А. и А., т. 92 и т. 93). В подкрепа на становището си ответникът по касационната жалба е представил пред настоящият съдебен състав справка с вх. № МД-02-36 от 04.02.2026 г. относно общото положение в страната и актуалното политическа и икономическа обстановка в Ливан. В съответствие с нормата на чл. 142, ал. 2 от АПК съдът преценява не само фактите към момента на издаване на административния акт – 29.07.2025 г., но и съобразява установяването на нови факти към момента на устните състезания от значение на делото, настъпили след издаване на акта. Общо известни на съда са фактите, че съвместната американско-израелска военна операция против Иран започва сутринта на 28.02.2026 г., когато Израел извършва 1600 ударни боеви изстрела срещу Иран, в отговор на което Иран изстрелва стотици ракети и дронове по Израел. На 04 март продължават ударите срещу Израел, вкл. изстрелването на балистични ракети, като до 17 ч. на този ден са засечени най-малко седем вълни. На същата дата Израел извършва удари едновременно срещу Иран и Хизбула – подкрепяна от Иран ливанска терористична групировка, която извършва ракетни атаки с дронове срещу Израел по време на конфликта. Общо известно на касационната инстанция е, че САЩ, Израел, Ливан и Иран се намират в състояние на интензивен военен конфликт, като ситуацията е силно динамична и с реални военни действия и информация за предизвикани разрушения, жертви и ранени хора. Ноторно е, че вкл. към момента на приключване на устните състезания – 02.04.2026 г., военният конфликт е активен, като ситуацията в региона се характеризира с интензивна военна ескалация, с мащабни атаки с ракети и дронове срещу Израел, който от своя страна продължава както директната военна конфронтация с Иран, така и военните действия на фронта с Ливан. При тези фактически данни съдът счете, че с оглед мащабите, териториалния обхват и интензитета на този международен конфликт, налице е хипотезата на тежка заплаха за живота на цивилни лица, без оглед на тяхната самоличност, която достига ниво да се счита, че цивилно лице, върнато в Ливан, поради самия факт на присъствието си се излага на реална опасност да претърпи заплахата по смисъла на чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ. Преценката на административния орган, макар и обоснована към датата на издаване на оспореното решение, като се е позовал, че към 29.07.2025 г. в Ливан не е налице активен военен конфликт, към настоящия момент не кореспондира с актуалните данни за започнал нов военен конфликт, многократно по-мащабен както поради въвлечените в него страни, така и поради употребявания военен ресурс. Поради наличието на нови обстоятелства, който не са отразени в представените и цитирани от настоящата инстанция справки, настъпили в държавата по произход на касационния жалбоподател, решението следва да бъде отменено, а преписката да се върне за ново произнасяне от административния орган при съобразяване на обстоятелствата относно исканата закрила в хипотезата на чл. 9 от ЗУБ, като се вземат предвид актуалните данни за ситуацията в Ливан към момента на новото произнасяне. Тъй като всички тези факти са нови, възникнали са след постановяването на решението на АССГ, а чл. 220 АПК забранява нови фактическите установявания от касационната инстанция, задължавайки последната да прецени прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд, то тези факти не могат да обусловят правните й изводи. Същите са възникнали и след постановяване на решението на административния орган, но би следвало да се вземат предвид при постановяване на решение по молбата на чужденеца за хуманитарен статут. По тези съображения делото следва да се върне като преписка именно на административния орган, който да събере и оцени информацията за страната и региона, в който е живял той, за да прецени дали ако бъде върнат в този регион се излага на реална опасност да претърпи тежки заплахи срещу живота или личността му. В този смисъл е и константната съдебна практика на Върховния административен съд, визирана в решение № 2813/13.03.2026 г. по адм. дело № 7170/2025 г.; в решение № 5175/21.04.2009 г. по адм. дело № 353/2009 г.; в решение 1394/09.02.2026 г. по адм. дело № 6849/2025 г., както и в решение № 2487/20.03.2026 г. на Административен съд – Бургас, което е влязло в сила и е окончателно и др. Цитираната от касационния жалбоподател съдебна практика, посочена в началото на настоящият съдебен акт, не следва да бъде взета в предвид, поради обстоятелството, че касае различна фактическа обстановка и отделно и самостоятелно правно тълкуване на норми приложими към конкретни неидентични самостоятелни правни хипотези. На жалбоподателя следва да се присъдят разноски по делото, като нормата на чл. 92 от ЗУБ не изключва присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение в този смисъл и определение 8728/23.09.2025 г. по адм. дело № 8101/2024 г. на ВАС. При определяне на техния размер съдът съобразява обстоятелството, че процесното решение инкорпорира както отхвърляне на молбата за предоставяне статут на бежанец, в която част жалбата е неоснователна, така и отхвърляне на молбата за предоставяне на хуманитарен статут, в която част решението се отменя, поради което дължими за присъждане са разноски до 1/2 част – 50 евро. Размерът на разноските е определен въз основа на представен в касационното производство договор за правна помощ и съдействие № 102461 от 27.11.2025 г. и пълномощно към него. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 1, предл. 2 АПК, Върховният административен съд в състав на пето отделение