Определение № 71 от 31.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 539/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба с вх.№ 77 от 06.01.2022 г., подадена от И. М. Л., П. Г. С., Д. А. Т., А. Д. Т., К. С. Т., В. С. П. и Д. П. И. чрез адвокат И. М. от САК срещу Определение № 60170 от 22.12.2021 г., постановено по ч.гр.д.№ 4877/2021 г. по описа на ВКС, ГК, І г.о. Препис е връчен на ответника по нея – Г. А. Н. чрез адвокат А. К. от САК, който в депозиран отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК възразява, че частната жалба е недопустима, евентуално - неоснователна. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, след като прецени данните по делото и обсъди наведените доводи, приема следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирани страни срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима. Обстоятелствата са следните: Окръжен съд – Монтана е постановил въззивно Решение № 84 от 17.06.2021 г. по в.гр.д.№ 92/2021 г., което не е подлежало на касационно обжалване. С акта си въззивният съд се е произнесъл и по присъждането на разноски в тежест на въззивниците (жалбоподатели в настоящото производство). Последните са депозирали молба, с която са заявили искане произнасянето в частта за разноските да бъде ревизирано по реда на чл. 248 ГПК по конкретно заявени в молбата им съображения. С Определение от 20.08.2021 г. молбата по чл. 248 ГПК е оставена без уважение. Постановен е и диспозитив, че се оставя без разглеждане възражение на въззивниците (сега – жалбоподатели) за прекомерност на присъденото с въззивното решение адвокатско възнаграждение, заплатено от Г. А. Н. на адвокат А. К.. Последвало е подаването на частна жалба срещу определението от 20.08.2021 г., въз основа на която е образувано ч.гр.д.№ 4877/2021 г. по описа на ВКС, ГК, І г.о. Така сезиран, предходният тричленен състав на ВКС е приел, че съгласно чл. 248, ал. 3 ГПК определението по разноските се обжалва по реда, по който подлежи на обжалване самото решение. Тъй като в случая въззивното решение е окончателно, то окончателен е и акта на въззивния съд досежно разноските. Постановяването на диспозитив, с който е оставено без разглеждане възражението за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение не променя този извод, тъй като своевременността на направеното възражение е въпрос не по допустимостта, а по съществото на искането по чл. 248 ГПК. Разглеждайки частната жалба по същество, настоящият състав на ВКС намира, че същата е неоснователна. Формирана е трайна практика на ВКС, съгласно която определението, постановено по реда на чл. 248 ГПК от окръжен съд като въззивна инстанция, по искане (молба) за изменение или допълване в частта за разноските на крайния въззивен акт (въззивно решение, или слагащо край на въззивното производство определение или разпореждане), подлежи на въззивно обжалване, само ако самият краен въззивен акт, чието допълване или изменение е поискано по реда на чл. 248 ГПК, подлежи на обжалване пред по-горна инстанция. Ако крайният акт по делото на окръжния съд, действащ като въззивна инстанция, не подлежи на обжалване, той е окончателен и влиза в сила. По тази причина и определението по чл. 248 ГПК, постановено по молба за изменение или допълване в частта относно разноските на този влязъл в сила краен въззивен акт (което няма самостоятелно битие, тъй като, макар и постановено отделно, става част от окончателния въззивен акт), също е окончателно и не подлежи на обжалване пред по-горна инстанция. Това тълкуване следва от разпоредбата на чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК. Възприемането на обратното становище би означавало на страната да се признае по-широка възможност за обжалване по въпросите относно разноските по делото, в сравнение с разглеждането на самия материалноправен спор по същото дело, каквато цел не може да се извлече от позитивно-правната регламентация. Противното не следва и от т. 24 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. на ВКС, ОСГТК, тъй като с нея е преодоляно противоречието в практиката на ВКС относно вида обжалване на определението по чл. 248 ГПК на въззивния съд – въззивно или касационно, като е възприето, че обжалването е въззивно. Последицата от това тълкуване е, че когато принципно е допустимо определението по чл. 248 ГПК да бъде обжалвано, процесуалното средство за това е частна жалба, а не частна касационна жалба. Изложеното последователно се провежда в практиката на ВКС (така: Определение № 183 от 15.11.2018 г. по ч.гр.д.№ 3410/2018 г., І г.о.; Определение № 587 от 12.12.2018 г. по ч.гр.д.№ 4532/2018 г., ІV г.о.; Определение № 53 от 29.01.2019 г. по ч.гр.д.№ 4597/2018 г., ІІІ г.о.; Определение № 300 от 20.07.2020 г. по ч.гр.д.№ 1317/2020 г., ІІІ г.о.; Определение № 31 от 31.01.2022 г. по ч.гр.д.№ 4672/2021 г., ІІІ г.о. и др.) и се споделя от настоящия състав. Постановеното определение на предходния тричленен състав на ВКС е в съответствие с практиката на ВКС, поради което следва да бъде потвърдено. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданска колегия