Определение № 990 от 08.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 2363/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на адв. В. А. Я. от САК – особен представител на Н. В. Х. против определение № 105 от 17.02.2022 г. по т.д.№ 889/21 г. на Софийския апелативен съд т.о., 11 състав, поправено по реда на чл. 247 от ГПК с определение № 205 от 21.03.2022 г. по същото дело. В частната жалба се твърди, че размерът на дължимото на особения представител адвокатско възнаграждение е определен по неясни критерии и ищецът „Хара Ауто България“ЕООД е задължен да го внесе, въпреки че той вече е бил внесен и по депозитната сметка на Софийския градски съд. Твърди се, че при определяне размера на възнаграждението не са били взети предвид предявените от ответника чрез особения му представител насрещни искове. Формулиран е петитум за отмяна на обжалваното определение и за „правилно определяне“ на дължимото адвокатско възнаграждение. Ответникът по частната жалба „Хара Ауто България“ЕООД не е изразил становище по нея. Съдът като съобрази доводите на жалбоподателя, във връзка с данните по делото, намира, че частната жалба е допустимо като подадена в процесуално-преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК от надлежно легитимиран субект, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С решение № 795 от 21.12.2021 г. по т.д.№ 889/2021 г. Софийският апелативен съд е потвърдил обжалваното пред него решение № 264154/23.06.2021г., постановено по гр.д.№ 2699/2016г. на Софийския градски съд, с което е уважен предявеният от „Хара Ауто България“ЕООД срещу Н. В. Х., представляван от особения му представител адв. В. Я. иск с правно основание чл. 422 от ГПК, във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК, чл. 535, чл. 537 и чл. 485, ал. 1 от ТЗ, за установяване съществуването на вземане от 13 865,88 евро по запис на заповед и е отхвърлил предявените от ответника искове по чл. 124, ал. 1, пр. трето от ГПК за прогласяване нищожността на записа на заповед от 20.08.2007 г., както и иска по чл. 270, ал. 2 от ГПК за прогласяване на нищожността на заповедта за изпълнение и изпълнителния лист, издадени по гр.д.№ 37 550/2013 г. от Софийския районен съд, 55 с-в. Сезиран с молба вх.№ 1999/1.02.2022 г. на особения представител адв. Я., с определение № 105 от 17.02.2022 г., поправено по реда на чл. 247 от ГПК с определение № 205 от 21.03.2022 г., въззивният съд е определил адвокатското възнаграждение, дължимо на особения представител за защитата пред въззивната инстанция, в размер на 672 лв. и е указал на ищцовото дружество – въззиваем в това производство, да представи доказателства за внасянето му по сметката на съда. При горните данни настоящият състав намира, че частната жалба е частично основателна. В нормата на чл. 47, ал. 6 от ГПК са регламентирани критериите, съобразно които се определя възнаграждението на особения представител, а именно фактическата и правна сложност на делото, и допуска размерът му да бъде и под минималния такъв за съответния вид работа съгласно чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата, но не по-малко от една втора от него. В случая, с обжалваното определение въззивният съд правилно е определил размера на дължимото адвокатско възнаграждение на особения представител за защита по предявения срещу него иск с правно основание чл. 422 от ГПК, съобразно действащата редакция на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС към датата на подаване на въззивната жалба 1343.57 лв.) и към тази на съдебното заседание, с което е приключило въззивното производство, но същевременно го е намалил до размер на 1/2 (672 лв.), с оглед предоставената му възможност по чл. 47, ал. 6 от ГПК с позоваване на действителната правна и фактическа сложност на делото пред въззивната инстанция. Доколкото преценката за фактическата и правна сложност на делото се извършва с оглед вида и обема на процесуалните действия, извършени от особения представител в производството пред съответната инстанция, за която се претендира възнаграждението, настоящият състав на ВКС съобрази, че във въззивното производство не са събирани нови доказателства и делото е приключило в едно открито съдебно заседание, поради което намира, че определянето му в минималния размер по чл. 47, ал. 6 от ГПК кореспондира на данните по делото. Въззивният съд обаче не е съобразил, че по делото са предявени като насрещни и установителни искове, възнаграждението за които, при съответно приложение на чл. 47, ал. 6 от ГПК, възлиза на 600 лв. или общо дължимото на особения представител адвокатско възнаграждение е в размер на 1272 лв., в какъвто размер следва да бъде определено. Доколкото по сметката на Софийския апелативен съд ищецът „Хара Ауто България“ЕООД е внесъл сумата от 672 лв. въззивният съд следва да му даде указания за довнасяне на сумата от 600 лв., предвид размера на възнаграждението, съобразно настоящото определение. Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,