Определение № 475 от 06.10.2017 г. на ВКС по т. д. № 1795/2017 г.

Производството е по чл.274, ал.2 ГПК, образувано по частна жалба на [фирма],гр. София против определение №1147 от 03.04.2017 год. по гр.д.№576/2016 год. на Софийски апелативен съд. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото и доводите в частната жалба, приема следното: Частната жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е и основателна. С определението - предмет на обжалване, състав на Софийски апелативен съд е оставил без уважение искането на настоящият жалбоподател за изменение по реда на чл.248, ал.1 ГПК на решение от №2453 от 21 .12.2016г. по гр.д. 576/16г. на САС, в частта му за разноските. За да постанови този резултат, решаващият състав е приел, че отговорността за разноски е „към противната страна по спора” и тази имуществена отговорност не можело да бъде ангажирана за обезщетяване на разходи направени от трето лице, като уговорките на молителя с това трето лице били „непротивопоставими”. Частната жалба е основателна. С решение №2453 от 21 .12.2016г. по гр.д. 576/16г. на Софийски апелативен съд, чието изменение, в частта за разноски е поискано, е потвърдено решение №1680 от 165.10.2015г. на СГС, или не е уважена подадената от [фирма] въззивна жалба срещу първоинстанционния съдебен акт. Следователно, въззиваемия- настоящ жалбоподател, на основание чл.78, ал.3 ГПК е имал право да иска възлагане на направените разноски на противната страна, инициирала неоснователно възивното производство. По делото е установено, че такива разноски са направени пред САС и надлежно поискани с представен списък по чл.80 ГПК. Същите са в размер на 3600лв. и съставляват адвокатско възнаграждение за представителство по конкретното дело/ №576/16г. на САС/. След като тези разноски са заплатени реално / видно от представената фактура/ и са послужили за представителство на въззиваемия по конкретния спор, правно ирелевантно е кой фактически е внесъл сумата и какви са били вътрешните му отношения със страната. Съществено за дължимостта на разноските и тяхното установяване, т.е основателността на искането по чл.248, ал.1 ГПК е предназначението на осъщественото плащане и съответствието му с договореното в договора за правна защита и съдействие с процесуалният представител на страната, който я е защитавал във въззивното производство. Поради това и правно необосновано е разбирането на въззивният състав, че платените за адвокатска защита на възиваемия суми са разходи направени от трето за спора лице и съответно са недължими. Възлагане на разноските при отхвърляне на жалбата следва от императивната норма на 78,ал.3 ГПК. Поради това определението на въззивният съд е неправилно, следва да бъде отменено, а вместо него присъдени направените във въззивното производство разноски в размер на 3600лв. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение