Решение № 3987 от 08.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1302/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на директора на Областна дирекция (ОД) на ДФ Земеделие - гр. Велико Търново, чрез юрк. Ц. Цонева против решение № 4006/09.12.2025 г. на Административен съд - Велико Търново, постановено по адм. дело № 599/2025 г., с което е обявен за нищожен Акт за установяване на публично държавно вземане № 01-043-6500/2 от 12.06.2025 г. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касаторът оспорва изводите, че поръчителят не е носител на публично задължение. Счита, че след като поръчителството е за обезпечаване на публично вземане, то и вземането срещу поръчителя е публично и е недопустимо по отношение на солидарния длъжник да се прилага различен процесуален ред за установяването му и събирането му. Позовава се на съдебна практика на гражданския съд по този въпрос. Поддържа, че поръчителят се задължава спрямо кредитора на друго лице да отговаря за неговото задължение т.е. поръчителят дължи същата престация като главния длъжник, освен ако не е уговорено друго или то не следва от естеството на дължимата престация. Счита, че вземането по договора за поръчителство попада в хипотезата на чл. 27, ал. 5 ЗПЗП, която определя вземанията по административен договор като публични държавни вземания. Оспорва като неправилни изводите на съда, че АУПДВ е издаден на основание договора за поръчителство, като твърди, че актът е издаден за възникнало публично държавно вземане, а договорът за поръчителство определя лицето, което носи отговорност за неговото изпълнение. В тази връзка сочи, че акцесорният характер на договора за поръчителство, цялостната му обвързаност от естеството на задължението, изпълнението на което се обезпечава от поръчителя, произтичаща от чл. 138, ал.1 и 2 и чл. 140 ЗЗД, означава, че характерът на неговото задължение, следва това на главния длъжник - в случая на публично държавно вземане по чл. 162, ал.1, т. 8 ДОПК. Поради това счита за изцяло неправилен основният извод на първоинстанционния съд за нищожност на оспорения акт, поради невъзможност поръчителят да е носител на публично задължение и адресат на АУПДВ. Искането е за отмяна на решението. Претендира присъждане на разноски за платената държавна такса и юрисконсултско възнаграждение. Ответникът - Ф. С. П. от гр. Велико Търново не е изразила становище по касационната жалба. Заключението на прокурора от Върховна касационна прокуратура е за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши проверка на обжалвания съдебен акт съгласно чл. 218 и чл. 220 АПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал.1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна, по следните съображения: Предмет на оспорване пред административния съд е бил Акт за установяване на публично държавно вземане № 01-043-6500/2 от 12.06.2025 г. издаден от директора на ОД на ДФ Земеделие - гр. Велико Търново, с който на Ф. С. П. от гр. Велико Търново в качеството й на поръчител по договор за поръчителство от 10.12.2019 г. е определено общо задължение в размер на 48 895 лева, от които платени 19 339.95 лева и дължими 29 555.05 лева представляващо публично държавно вземане за изплатено и подлежащо на възстановяване първо и второ плащане от Агронаар ЕООД по административен договор от 09.12.2019 г. За да обяви акта за нищожен, съдът е приел, че е засегнат от изключително тежък материалноправен порок, който практически изземва компетентност, тъй като поръчителят не е носител на публично задължение и не може да бъде адресат на АУПДВ, а административният орган не е компетентен да издава такъв акт срещу този субект. От фактическа страна съдът е установил, че между Агронаар ЕООД и ДФ Земеделие е сключен договор №BG06RDNP001-6.001-1638-C01 от 09.12.2019 г. по силата на който му е предоставена безвъзмездна финансова помощ по подмярка 6.1 „Стартова помощ за млади земеделски стопани“ от мярка 6 „Развитие на стопанства и предприятия“ от Програмата за развитие на селските райони 2014-2020 г. в общ размер на 48 895. лева. С договор за поръчителство от 10.12.2019 г., сключен с ДФ Земеделие, Ф. С. П. от гр. Велико Търново като поръчител се е задължила да отговаря пред кредитора за безусловно и неотменно изплащане на сума в размер на 48 895 лева, произтичащи от неточно изпълнение на всички нормативни и/или договорни задължения на "Агронаар" ЕООД за изпълнението на одобрен бизнес план по проектно предложение № BG06RDNP001-6.001-1638 по Процедура чрез подбор № BG06RDNP001-6.001. Съгласно чл.3, ал.1 и 2 от договора за поръчителство, поръчителят отговаря за всички последици от неизпълнението на главното задължение по този договор, включително за лихвите, неустойките и за разноските по събиране на вземането на кредитора. При погасяване на част от главното задължение, отговорността на поръчителя се разпростира върху намаления му размер. В чл. 5 от договора за поръчителство е уговорено, че погасяването на главното задължение, погасява и отговорността на поръчителя по този договор. С акт за установяване на публично държавно вземане (АУПДВ) № 04/06/1/0/00718/04/01 от 30.06.2023 г. на директора на ОД на ДФ Земеделие - Велико Търново на „Агронаар“ ЕООД, представлявано от Ф. С. П. е определено подлежащо на възстановяване публично държавно вземане в размер на 48 895,00 лева, за неизпълнение на второто предложение на т. 5.4 от част 1 - Техническо изпълнение на проектите към условия за изпълнение, а именно: в срок от 5 години да използва по предназначението му, посочено в бизнес плана, доилният агрегат, представляващ обект на инвестиция в дълготрайни материалния активи съгласно приложение 2 от договора. АУПДВ е обжалван от дружеството и потвърден с влязло в сила съдебно решение № 11874/05.11.2024 г. на Върховния административен съд по адм. дело № 6912/2024 г. Административното производство по издаване на оспорения акт е образувано на основание чл. 26, ал. 1 АПК с уведомително писмо от 20.05.2025 г., връчено лично на физическото лице - поръчител на 23.05.2025 г. По реда на чл. 155 ГПК съдът е обявил за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че ДФ Земеделие е изплатил на Агронаар ЕООД сумата 48 895 лева по административен договор от 09.12.2029 г., а Ф. С. П. е погасила част от тази сума - в размер на 19 339.95 лева. При така установените факти, съдът е приел, че оспореният административен акт е издаден на физическото лице - поръчител за публично задължение на Агронаар ЕООД, което публично вземане произтича от договор №BG06RDNP001-6.001-1638-C01 от 09.12.2019 г. Според съда АУПДВ е едностранен властнически акт на административен орган, с който се установява съществуването на публично вземане по смисъла на чл. 162, ал. 2 ДОПК. В тази връзка съдът е изложил мотиви, че нормативно определение като публични вземания са само неправомерно получените средства от ЕС и лихвите за тях (чл. 162, ал.2, т. 8 ДОПК). ДОПК не включва други акцесорни вземания извън лихвите като публични вземания и за това обезпеченията не са такива. По аргумент от чл. 169 ДОПК съдът е приел, че адресат на АУПДВ може да бъде само лице, което е длъжник по публично задължение, като административният орган издава акт за установяване на публично вземане спрямо това лице. Съдът е посочил, че поръчителството е изцяло частноправен инструмент и е приел, че сключеният между ДФ Земеделие и Ф. П. договор за поръчителство е гражданскоправен и не е административен договор по определението на чл. 19а, ал.1 АПК, според което този договор се сключва по въпроси от значим обществен интерес, когато това е предвидено в закон. Договорът за поръчителство като процесния не е уреден в нормативен акт като административен договор. Представените от административния орган вътрешни правила за издаване на АУПДВ, РФК и АВНПФЛ съдът е определил като вътрешнослужебен акт, който урежда процедурата за издаване на актове за установяване на публични държавни вземания, но не определя договора за поръчителство като административен договор, представляващ валидно правно основание за издаване на АУПДВ срещу поръчителя. Обезпечението на публично вземане, не се определя от ДОПК като публично акцесорно вземане. Според съда касае се за две задължения, предмет на напълно различни и самостоятелни договори, като само единият от тях е административен договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по подмярка 6.1 Стартова помощ за млади земеделски стопани, от мярка 6 "Развитие на стопанства и предприятия", по който задължението е публично, но не и договорът за поръчителство. Съдът се е позовал на характеристиките на административния договор, очертани в решението на Съда на ЕС по две свързани дела Т-168/10 и Т-572/10, т. 62 и 64 и е приел, че доколкото няма вътрешна уредба, по силата на която на договора за поръчителство, който обезпечава главен дълг, представляващ публично държавно вземане, да е придаден характер на административен договор, така както и неговите характеристики не го определят като такъв, то обезпечителната му функция запазва своя гражданскоправен характер, а задължението на поръчителя, независимо от своя акцесорен характер спрямо главното задължение е частно правно и договорно, поради което за него са приложими разпоредбите на чл. 138 - 148 ЗЗД, както е предвидено и в чл. 7 от договора. Самият договор се основава изцяло на ЗЗД и на гражданскоправния режим за сключване, изпълнение и оспорване. Вземането срещу физическото лице - поръчител, произтича от гражданскоправен договор и няма публично правен характер - две обстоятелства, които изключват възможността за издаване на АУПДВ относно вземането към поръчителя. Според съда, изключено е публичноправният характер на основното вземане от главния длъжник, да придава публичноправен характер и на акцесорното вземане само по индукция, защото последното макар и акцесорно, е напълно самостоятелно. С тези мотиви съдът е обосновал краен извод за нищожност на оспорения АУПДВ, за която съдът следи служебно и следва да обяви, дори и да липсва искане за това. Решението е неправилно постановено. Неправилно съдът е приел, че вземането на кредитора по административен договор срещу поръчителя е отделно и самостоятелно от главното задължение. По силата на чл. 138, ал. 1 ЗЗД с договора за поръчителство поръчителят се задължава спрямо кредитора на друго лице да отговаря за изпълнение на неговото задължение. По делото не е спорно, че предмет на установяване спрямо поръчителя е задължението на "Агронаар" ЕООД за възстановяване на неправомерно получените средства по административен договор от 09.12.2019 г. По силата на чл.140 ЗЗД поръчителството се простира върху всички последици от неизпълнението на главното задължение, включително и разноските по събиране на вземането. Поръчителят е задължен солидарно с главния длъжник - чл.141, ал.1 ЗЗД. В случая вземането на ДФ Земеделие по административния договор от 09.12.2019 г. за възстановяване на неправомерно получена финансова помощ, е публично вземане по смисъла на чл. 162, ал.2, т. 8 ДОПК, като оспорения АУПДВ е издаден за установяване на същото вземане, но спрямо поръчителя по договор за поръчителство от 10.12.2019 г. Противно на приетото от съда, публичноправният характер на главното вземане, определя и публичноправният характер на акцесорното вземане срещу поръчителя. Това произтича от акцесорния характер на поръчителството като вид обезпечение и цялостната му обвързаност от естеството на задължението, изпълнението на което се обезпечава от поръчителя. В този смисъл е и цитираното от касатора определение № 328/21.05.2019 г. на ВКС, ТК, II т.о., по т. д. № 883/2019 г. Поради това неправилно съдът е разглеждал вземането срещу поръчителя като самостоятелно вземане, възникнало на самостоятелно договорно основание и е преценявал публичноправния му характер, изключвайки го от лимитативно изброените публични вземания по чл. 162, ал. 2 ДОПК и от вземанията, с източник административен договор по смисъла на чл. 19а, ал.1 АПК. Аргументите на съда относно акцесорните вземания за лихви, които изрично и самостоятелно са определени като публични задължения в чл. 162, ал. 2, т. 9 ДОПК, са неотносими към поръчителството. Акцесорното вземане срещу поръчителя е за главното задължение и всички последици от неизпълнението му и неговият характер се определя от характера на вземането срещу главния длъжник, докато вземането за лихви за забава на публични вземания по чл. 162, ал.2, т. 9 ДОПК е акцесорно вземане, което се различава от главното задължение по основание и размер. Това се отнася и за направената аналогия с обезпеченията по договорите за възлагане на обществени поръчки, като банкови гаранции или други сходни обезпечения, чийто частноправен характер не е бил предмет на спор в доктрината и практиката. Акцесорният характер на задължението на гаранта по банкова гаранция не е така силно изразен както при задължението на поръчителя (К., А. "Облигационно право, Обща част, Сиби, 2001, стр. 525). С оглед на изложеното неправилно и в противоречие с материалния закон съдът е приел, че оспореният АУПДВ е нищожен, поради липса на материалноправно основание за издаването му срещу поръчителя по договор за поръчителство за обезпечение изпълнението на административен договор. Обжалваното решение е неправилно постановено и следва да бъде отменено. Първоинстанционният съд не е изложил мотиви по останалите основания за законосъобразност на оспорения акт, включително и наличието на материалноправните предпоставки за издаването му, поради което делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. Водим от горното, Върховният административен съд, първо отделение,