Определение № 50026 от 20.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 974/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК във връзка с чл. 248, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от „Енерго – Про Продажби“ АД, с ЕИК[ЕИК], [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, срещу определение № 117 от 11.02.2022 г. по в. т. д. № 489/2021 г. на Апелативен съд – Варна, с което е оставена без уважение молбата на акционерното дружество по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на постановеното по същото дело решение № 133 от 02.11.2021 г. в частта за присъдените му разноски за производството пред въззивната инстанция. В частната жалба се поддържат доводи за неправилност и незаконосъобразност на определението по чл. 248 ГПК. Твърди се, че в настоящия случай с оглед предмета на производството – обективно съединени искове, следва да намери приложение разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (НМРАВ), т. е. – дължимото на страната адвокатско възнаграждение следва да бъде изчислено съобразно материалния интерес на всеки иск поотделно, а не съобразно общия размер на предявените искове. Моли за отмяна на обжалваното определение и изменение на въззивното решение в частта му за разноските чрез присъждане на въззиваемия на пълния размер на сторените от дружеството разноски за платено адвокатско възнаграждение във въззивното производство, или сумата от 19 572 лв. с ДДС. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не са постъпили писмени отговори против частната жалба от насрещната страна – „УП България 19“ ЕООД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], и третото лице-помагач на страната на ответника – „Национална електрическа компания“ ЕАД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място]. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на жалбоподателя, приема следното: Частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК определение на апелативен съд, при спазване на едноседмичния преклузивен срок и е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е частично основателна, по следните съображения: За да постанови обжалвания акт, решаващият състав на Апелативен съд – Варна е приел, че не са налице основания да ревизира становището си относно размера на разноските, присъдени на страната за второинстанционното производство, изложено в постановеното въззивно решение. Посочил е, че в случая с оглед цената на исковете – 456 508.18 лв., минималното адвокатско възнаграждение, определено по Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, е в размер на 12 792.20 лв. с ДДС, поради което направеното възражение за прекомерност на платеното от въззиваемия възнаграждение в размер на 19 572 лв. с ДДС е основателно и на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 5 ГПК въззивникът е осъден да заплати на въззиваемата страна част от направените във въззивното производство разноски за адвокатско възнаграждение, или сума в размер на 13 000 лв. с ДДС. Според въззивния състав е налице съобразяване на материалния интерес по делото и предвидените в НМРАВ минимални размери на адвокатските възнаграждения. Позовал се е на съдебна практика по чл. 274, ал. 3 ГПК – определение № 29 от 20.01.2020 г. по т. д. № 2982/2019 г. на ВКС, II т. о., според което приложимата разпоредба за определяне на минималния размер на адвокатското възнаграждение в конкретния случай е чл. 7, ал. 2 от НМРАВ, тъй като исковете са оценяеми. Възнаграждението за процесуално представителство, защита и съдействие по дела с определен интерес се изчислява на база на интереса по конкретното дело. Когато с една искова молба са предявени от един ищец срещу определен ответник в обективно кумулативно съединение оценяеми искове, интересът, върху който следва да се определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на всички искове. Определението е неправилно. Установява се от данните по делото, че спорът е пренесен във въззивната инстанция по подадена въззивна жалба на „УП България 19“ ЕООД срещу решение № 103 от 27.04.2021 г., постановено по т. д. № 1194/2020 г. по описа на Варненски окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от въззивника срещу „Енерго – Про Продажби“ АД, подпомаган от „Национална електрическа компания“ ЕАД, съединени искове на основание чл. 79 ЗЗД във вр. чл. 31, ал. 5 ЗЕВИ и чл. 86 ЗЗД, за заплащане на: 1.) сума в размер на 51 443.77 лв., съставляваща цена за произведена и доставена, но неплатена електрическа енергия за месец октомври 2017 г., както и сума в размер 15 161.69 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 24.11.2017 г. до 19.10.2020 г., 2.) сума в размер на 93 729.11 лв., съставляваща цена за произведена и доставена, но неплатена електрическа енергия за месец ноември 2017 г., както и сумата от 26 712.80 лв., представляваща обезщетение за забава върху сумата за периода от 29.12.2017 г. до 19.10.2020 г., 3.) сума в размер 36 537.39 лв., съставляваща цена за произведена и доставена, но неплатена електрическа енергия за месец декември 2017 г., както и сума в размер 10 139.19 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 25.01.2018 г. до 19.10.2020 г., 4.) сума в размер 115 873.58 лв., съставляваща цена за произведена и доставена, но неплатена електрическа енергия за месец ноември 2018 г., както и сума в размер 21 146.91 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 02.01.2019 г. до 19.10.2020 г., 5.) сума в размер 46 015.44 лв., съставляваща цена за произведена и доставена, но неплатена електрическа енергия за месец декември 2018 г., както и сума в размер 8 065.43 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 28.01.2019 г. до 19.10.2020 г. и 6.) сума в размер 26 957.72 лв., съставляваща цена за произведена и доставена, но неплатена електрическа енергия за месец декември 2018 г., както и сума в размер 4 725.15 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 28.01.2019 г. до 19.20.2020 г., ведно със законната лихва върху горепосочените суми от подаване на исковата молба до окончателното им плащане. С определение № 50033 от 07.02.2023 г. по т. д. № 2426/2021 на I т. о. ВКС е приел, че по приложението на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е формирана трайна практика на ВКС, обективирана в определение № 146 от 04.04.2022 г. по ч. т. д. № 358/2022 г. на ВКС, II т. о., определение № 77 от 24.02.2022 г. по ч. т. д. № 1692/2021 г. на ВКС, I т. о. и определение № 404 от 26.10.2020 г. по ч. гр. д. № 2883/2020 г. на ВКС, IV г. о. В същите е прието, при тълкуване на разпоредбите на чл. 7, ал. 2 и чл. 2, ал. 5 от НМРАВ, че под материален интерес по смисъла на чл. 7, ал. 2 от НМРАВ законодателят е имал предвид цената на всеки от обективно кумулативно съединените искове, а не техния сбор, като с ъответствието на адвокатското възнаграждение на предвидения в НМРАВ минимален размер се преценява съобразно материалния интерес, като под материален интерес се взима предвид цената на всеки обективно съединен иск поотделно и се определя за всеки от така съединените искове минималното възнаграждение, след което вече определените минимални възнаграждения се събират при определяне на отговорността за разноските. От изложеното следва, че цитираното от въззивния съд определение е инцидентно и не се отразява на преобладаващата константна практика на ВКС по въпроса. При съобразяването с горните критерии, според които съответствието на адвокатското възнаграждение на предвидения в НМРАВ минимален размер се преценява съобразно материалния интерес, като под материален интерес се взима предвид цената на всеки обективно съединен иск поотделно, то минималният размер на адвокатското възнаграждение, до който по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК следва да се редуцира договореното такова от 19 572 лв. с ДДС, възлиза на 19 560.70 лв. с начислен ДДС, а не до неправилно приетия минимален размер от 13 000 лв. с ДДС. Предвид изложеното и съобразно изхода от спора пред въззивната инстанция, молбата по чл. 248 ГПК се явява частично основателна за сумата от 6 560.70 лв. с ДДС, представляваща горницата между присъдените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 13 000 лв. с ДДС и действително дължимите разноски в размер на 19 560.70 лв. с ДДС, определени съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 2, ал. 5 във вр. с чл. 7, ал. 2, т. т. 4 – 5 от НМРАВ във вр. с § 2а от ДР на НМРАВ. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение