Определение № 35 от 18.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4127/2020 г.

Производството е по чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба с вх. № 260866 от 29.09.2020 г. Г. Г. Щ., чрез пълномощника му адвокат Х. Д., против определение № 260065 от 8.09.2020 г., постановено по гр.д. № 519 по описа за 2019 г. на Окръжен съд-Добрич, с което е оставена без уважение молбата на Г. Г. Щ. за изменение на решение № 2 от 8.01.2020 г., постановено по гр.д. № 519 по описа за 2019 г. на Окръжен съд-Добрич в частта, с която е осъден да заплати на Е. К. Г., П. Ж. С., Д. П. С.-И. и К. П. Д. направени по делото разноски в размер на 800.00 лв. адвокатско възнаграждение за производството по гр.д. № 102/2016 г. на Районен съд-Каварна, 529.00 лв. адвокатско възнаграждение и държавна такса за обжалване за производството по в.гр.д. № 485/2017 г. на Окръжен съд-Добрич и 200.00 лв. адвокатско възнаграждение за производството по гр.д. № 2299/2018 г. на ВКС. Е. К. Г., П. Ж. С., Д. П. С.-И. и К. П. Д. не са изразили становище по частната жалба. Частната касационна жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт по реда на чл.274, ал.2 ГПК /т.24 на Тълкувателно решение № 6/6.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС/ и в срока по чл.275, ал.1 ГПК. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна по следните съображения: Окръжен съд-Добрич е констатирал, че в касационната жалба на Г. Г. Щ. против решение № 2 от 8.01.2020 г., постановено по гр.д. № 519 по описа за 2019 г. на Окръжен съд-Добрич /с което е обезсилено първоинстанционното решение и е прекратено производството в частта по предявения от Г. Г. Щ. против Е. К. Г., П. Ж. С., Д. П. С.-И. и К. П. Д. иск по чл.54, ал.2 ЗКИР/ се съдържа и оплакване против произнасянето от въззивния съд по разноските, което оплакване подлежи на разглеждане по реда на чл.248 ГПК. Счел е, че искането за изменение на въззивното решение в частта за разноските е неоснователно, тъй като отговорността за разноски се определя от изхода на спора. При прекратяване на делото, ответниците имат право на разноски съгласно чл.78, ал.4 ГПК и отговорността за тях се понася от ищеца по иска, по който делото е прекратено. В случая ищец е единствено Г. Г. Щ. и той следва да понесе отговорността за разноските. Л. К. И. и Н. Л. И. /които също са били подали жалба при първоначалното касационно обжалване, по което е постановено отменително касационно решение/, не са ищци, а са ответници по предявен срещу тях иск от Г. Г. Щ., а като ответници те не могат да носят отговорност за разноските в полза на останалите ответници. Д. на жалбоподателя е, че е обжалвал с касационна жалба въззивното решение, включително и в частта за разноските и не е сезирал Окръжен съд-Добрич с нарочна молба по чл.248 ГПК. Този довод е неотносим при преценка допустимостта и правилността на атакуваното определение. Действащият ГПК не предвижда директна обжалваемост на произнасянето на съда при постановяване на крайния акт по делото по исканията за възстановяване на направени разноски. Предпоставка за инстанционен контрол е постановяване на определение по чл.248 ГПК, с което съдът, постановил крайния акт по делото, преценява основателността на доводите относно присъдените разноски. Именно определението по чл.248 ГПК подлежи на инстанционен контрол. Когато в подадена жалба се съдържа оплакване срещу произнасянето на съда в крайния му акт по делото за отговорността за разноски, съдът, постановил атакувания акт, е длъжен да квалифицира тези оплаквания и да ги разгледа по реда на чл.248 ГПК. В случая именно в изпълнение на тези задължения, Окръжен съд-Добрич е квалифицирал оплакванията в касационната жалба на Г. Г. Щ. против присъдените с решение № 2 от 8.01.2020 г., постановено по гр.д. № 519 по описа за 2019 г. на Окръжен съд-Добрич разноски и в съответствие с процесуалния закон ги е разгледал като искане по чл.248 ГПК следователно постановеното определение е процесуално допустимо. Правилни са и изложените от съда съображения по същество на искането. При прекратяване на делото отговорността за разноски се определя от нормата на чл.78, ал.4 ГПК. В случая производството по предявения против Е. К. Г., П. Ж. С., Д. П. С. И. и К. П. Д. иск по чл.54, ал.2 ЗКИР е прекратено поради недопустимост на иска и ответниците имат право на възстановяване на направените по недопустимия иск разноски. Без значение е, че недопустимостта е констатира едва при повторното въззивно разглеждане на иска и след постановяване на отменително касационно решение. Нормата на чл.78, ал.4 ГПК определя, че отговорен за разноските е именно ищеца по недопустимия иск и тази отговорност не може да бъде възложена на ответник по спора, дори и той да е подал жалба против решение, постановено по недопустимия иск. С оглед изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение