Определение № 1979 от 22.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3670/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 03.05.2023г. по гр.д.№198/2022г. АС В.Търново,с което са уважени искове по чл.79 ЗЗД и чл.86 ЗЗД. Жалбоподателят- „Т. И.“ ЕООД, чрез процесуалния си представител излага съобразения за наличие на основания за допускане на касационното обжалване и неправилност на същото. Ответникът- М. М. Х., чрез процесуалния си представител, излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. като взе предвид доказателствата по делото, приема за установено следното: С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е осъдил „Т. И.“ ЕООД да заплати на М. М. Х. сумата 27 541,99 лева – представляваща сбор от дължими и неизплатени възнаграждения за месеците април, май, юни и юли 2017г, на основание договора завъзлагане на управлението от 16.02015г. и двете допълнителни споразумения към него №1/07.01.2016г. и №2/05.06.2017г.; обезщетение за неизползвани 35 дни платен годишен отпуск - 8781,85лева и обезщетение за неспазено предизвестие по договор за възлагане на управление на ответното дружество - 5389,09 лева; заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 30.07.2019г. до окончателното й изплащане; сумата 5 486,01 лева, представляваща общият размер на мораторната лихва от датата на изчисляване на всяка неизплатена сума до 29.07.2019г. - датата на подаване на исковата молба, както и сумата от 13621,12 лева направени разноски по делото в първата инстанция. С допълнително решение №1 от 24.03.2022г. по гр.д. №712/2019г. Окръжен съд-Велико Търново е оставил без уважение възражението за прихващане на „Т. И.“ ЕООД-гр.Велико Търново, направено с отговора на исковата молба, тъй неправилно й били изплатени 6 966,40 лева възнаграждение за месец май 2017г., като неоснователно. Установено е по делото, че на 16.03.2015г. страните по делото сключват договор за възлагане управлението на Т. И. ЕООД-гр. В. Т., по силата на който ответното дружество възлага на ищцата М. М. Х. от [населено място] да управлява и представлява същото въз основа на закона, решенията на едноличния собственик на капитала, учредителния акт на дружеството и клаузите на процесния договор, като същият е срочен за 3-години. Установено е, че е договорено възнаграждение, което да се определя по реда на чл.33 от Правилника за реда за упражняване правата на Държавата в търговските дружество с държавно участие в капитала /ПРУПДТДДУК/, т.е. в зависимост от стойността на дълготрайните материални активи, числеността на персонала, рентабилността, финансовия резултат, изменението на добавената стойност на един зает, обслужването на задълженията, както и от поети специфични задължения и отговорности в сключените договори и др. показатели посочени в таблица към правилника. Констатирано е, че в договора е предвидено ищцата да получава допълнително възнаграждение за стаж и професионален опит, както и че се внася задължителна месечна осигурителна вноска във фонд ПКБ. Установено е, че договорът е прекратен едностранно от ответната страна на на 10.07.2017г. с решение на Съвета на директорите на „Т.“ ЕАД, като работата на ищцата е приемана и одобрявана всяко 3-месечие от едноличния собственик на заседания на Управителния съвет. Съдът е възприел констатациите в заключението на вещото лице Р. Б. и е приел, че на ищцата М. Х. има неизплатено възнаграждение размер от 27 541,98 лева общо, в която сума се включва доплащане на възнаграждения за периода м.април-м.юли 2017г.; обезщетения за неползван платен годишен отпуск от 35 дни в размер на 8 781,85 лева, както и обезщетение за неспазено предизвестие за м.юли и м.август 2017г. в размер на 5 389,09 лева, като дължимата се лихва върху главницата е в размер на 5 486,41 лева. Съдът е възприел и заключението на вещото лице и в частта му, относно направения извод, че в счетоводството няма записвания, представляващи несъбрани вземания или други задължения спрямо М. Х. за процесния период м.март 2015г. – м.октомври 2017г. При тези данни съдът е приел за неоснователно възражението за прихващане на дружеството, тъй като от събраните по делото доказателства не се установява да има надплатени суми на ищцата за възнаграждение за месец май 2017г. Съдът е приел за неоснователно и възражението за недължимост на мораторна лихва от датата на изискуемостта на отделните искови претенции до датата на подаване на исковата молба, която дата е 30.07.2019г. и е приел, че за да плати работодателят дължимото месечно трудово възнаграждение не е необходима изрична покана от служителя в края на всеки отработен месец, и същото се отнася за дължимостта на обезщетенията за неползван отпуск и за неспазено предизвестие, които също са дължими след определен срок. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител, поставя за разглеждане въпросите: длъжен ли е въззивният съд в мотивите си към въззивното решение да се произнесе по спорния предмет на делото, след като извърши самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и поотделно и да разгледа в мотивите на решението си всички доводи и възражения на страните във въззивната жалба, задължен ли е въззивния съд в мотивите на съдебното си решение да мотивира защо приема или не приема заключението на вещото лице, както и да изложи собствени съображения, обосноваващи преценката му досежно годността на заключенията, намира ли субсидиарно прилагане към договора за управление разпоредбите на Кодекса на труда по отношение на възнаграждението на управителя и от кой момент се дължи мороторна лихва за забава при плащане на възнаграждение по договор за управление – от момента на поканата до длъжника или на падежа за всяко едно дължимо плащане се прилагат правила на кодекса на труда.Подд0ържа, че са налице основания по чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Позовава се на практика на ВКС в постановени по реда на чл.290 ГПК решения и на т. 19 от Тълкувателно решение по тълк.д. № 1/2001 г. на ОСГК, т.2 от Тълкувателно решение по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК. Настоящият състав намира, че поставените процесуални въпроси от жалбоподателя за приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК, вменяващ задължението на съда да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и закона и на чл. 236, ал. 2 ГПК, задължаващ съда за изложи мотиви, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата и правните изводи, не могат да обусловят извод за наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Съдът е обсъдил всички доказателства и е изложил мотиви, които обуславят извода му за това защо следа да бъдат уважени предявените искови претенции. Касационно обжалване не следва да се допусне и по поставения въпрос за това как следва да се обсъди от съда заключение на вещо лице. Въззивният съд е дал отговор в съответствие с практиката на ВКС, изразена и в постановено по реда на чл. 290 ГПК решение от 13.02.2012 г. по гр. д. № 408/2010 г. на I – г.о., както и с казуалната практика цитирана от самия жалбоподател. В същата се приема, че съгласно разпоредбата на чл. 195 ГПК, аналогична на чл. 157, ал. 1 ГПК (отм.) вещо лице се назначава когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси са нужни специални знания от областта на науката, изкуството, занаятите и др., каквито съдът няма. Посочва се, че по аргумент от чл. 201 ГПК заключението на вещото лице трябва да бъде пълно, ясно и мотивирано и целта на експертизата е да изнесе пред съда всички онези факти и връзки между тях, за които са необходими специални знания и по този начин да подпомогне съда при формиране на фактическите, а оттам и на правните му изводи по спора. Посочва се, че съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, дори и когато страната не е направила възражения срещу него - чл. 202 ГПК, а да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му. Независимо дали съдът възприема или не експертното заключение, той следва да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата. В настоящия случай въззивният съд не е постановил своето решение в противоречие с посочената практика на ВКС като е изложил мотиви защо възприема заключението на вещото лице по назначената съдебно икономическа експериза. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпросите относими към правната характеристика на договора за управление. Върховният касационенен съд в своята практика, застъпена и в р решение № 306 от 25.06.2012 г. по гр. д. № 1387/2011 г., IV г. о., постановено по чл. 290 ГПК, приема, че правоотношението, което се създава между управителя и управляваното от него дружество не е трудово, а има мандатен характер и се регламентира от нормите на гражданското и търговското право. Посочва се, че отношенията между управителя и дружеството се уреждат с договор за възлагане на управлението, който е мандатен - договор за поръчка и съществена негова характеристика е равнопоставеността на страните по него, поради което управителят няма качеството на работник или служител на дружеството по смисъла на КТ. Приема се, че тъй като основните правомощия на управителя да управлява и представлява дружеството произтичат от закона и от факта на избирането му, в договора за възлагане на управлението неговите права само се конкретизират, като могат да се уговорят и размера на възнаграждението му, определено от общото събрание, начина на плащането му, размера и начина на ползването на отпуски, различни обезщетения и пр., но без това да превръща създаденото мандатно правоотношение в трудово дори когато договорът е озаглавен "трудов"/ в този смисъл и решение № 204 от 28.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 983/2014 г., IV г. о. /. Пояснява се, че правата на управителя се уреждат с договора за възлагане на управлението, поради което обезщетенията при прекратяване на мандатното правоотношение се дължат когато са уговорени в договора или по решение на органа, който го е избрал. Спорът за дължимостта на уговорените възнаграждения и обезщетения е гражданскоправен спор, а не е налице трудов спор, респ. не е налице и иск за заплащане на трудово възнаграждение. В конкретни случай въззивното решение не е постановено в противоречие със същата, доколкото в процесния договор за възлагане на управление на търговско дружество е разписано, че на ищцата се дължи месечно възнаграждение, както и обезщетения при неспазено предизвестие и неизползуван платен годишен отпуск и ако същите не са били заплатени, то възложителят изпада в забава по смисъла на чл. 84, ал.1 ЗЗД. Разсъжденията на съда, че и Кодексът на труда е този нормативен акт, по аналагоия с правилата на който се определя момента на изпадане в забава за плащане на главниците, не са се отразили на правилността на крайния му извод за размера на дължимите се суми като лихвите за забава, тъй като правилно е определен началния момент, от който насетне се дължат същите. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателят следва да заплати на ответника сумата 1910 лева разноски пред ВКС. Предвид изложените съображения, съдът