Решение № 2315 от 02.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11559/2025 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Т. И. И. и П. И. Й., подадена чрез пълномощника им адвокат Л. К., срещу решение № 3397 от 16.07.2025 г., постановено по адм. дело № 1658/2024 г. по описа на Административен съд Благоевград, с което е отхвърлена жалбата им против заповед № УТИ-176/08.10.2024 г. на кмета на Община Сандански. Касационните жалбоподатели навеждат доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Считат, че съдът не е установил вярно фактите по делото, защото имотът в който е построена сградата, е неправилно индивидуализиран и не е общински, Т. И. не е била уведомена за проверката, таванското помещение на тяхната праводателка е било преобразувано в ателие през 1998 г., а през 2014 г. е бил изготвен инвестиционен проект и конструктивно становище, за което е издадено съответно удостоверение от общината. Заявяват, че съгласно заключението на извършената по делото съдебно-техническа експертиза (СТЕ) процесният санитарен възел е допустим в строително-техническо отношение, поради което правят извод за неговата търпимост. Възразяват, че с процесната заповед е нарушен принципът на съразмерност по чл. 6 АПК, тъй като санитарният възел е единствен за тяхното ателие и не пречи на другия собственик да ползва обектите си. Молят за отмяна на съдебното решение и потвърдената с него заповед. Претендират разноски за двете инстанции. Ответникът - кмет на Община Сандански, чрез пълномощника си юрисконсулт В. Милушева, в представена писмена молба-становище оспорва касационната жалба и по изложени съображения моли да бъде оставена без уважение. Претендира присъждане на разноски и юрисконсултско възнаграждение в посочен размер. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Предлага съдебното решение да бъде оставено в сила. Върховният административен съд (ВАС), второ отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение с оглед наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежни страни, за които съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Административен съд Благоевград е бил сезиран с жалба на Т. И. и П. Й., против цитираната по-горе заповед, с която в качеството им на наследници на Р. П. Й., поч. през 2015 г., е наредено на основание чл. 225а, ал. 1, вр. чл. 225, ал. 2, т. 1 и т. 2 от Закона за устройство на територията (ЗУТ), да премахнат следния незаконен строеж: „санитарен възел“, изграден на стълбищна площадка от ЖС (жилищна сграда) - секция „Б“, разположена в имот с [идентификатор] по кадастралната карта и кадастралните регистри (КККР) на гр. Сандански, УПИ I, кв. 57 по плана на града, с административен адрес: гр. Сандански, [улица], като изпълнен в нарушение на чл. 137, ал. 3, чл. 148, ал. 1 и чл. 183, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 ЗУТ. От фактическа страна е установено, че след постъпил сигнал за извършено незаконно строителство, длъжностни лица от общинската администрация на Община Сандански извършили проверка в присъствието на П. Й., за която съставили два констативни акта, връчени както на него така и на Т. И.. С актовете е установено, че за [УПИ], кв. 57 е предвидено средно жилищно застрояване за сграда М+3, което е реализирано. На последната междинна стълбищна площадка на сградата, към ателие с [идентификатор] и с площ от 31 кв. м., е изграден санитарен възел с размери 0,97/1,18 м. и височина от 1,85 м. От обособено към ателието антре с размери 0,98/2,37 м., посредством три стъпала се достига до санитарния възел. Антрето и санитарният възел са изградени в общите части на стълбището. Процесният строеж е изграден без одобрени инвестиционни проекти, без издадено разрешение за строеж, без съставен протокол за откриване на строителна площадка, без протокол за определяне на строителна линия и ниво, без заповедна книга. Възражение срещу актовете е постъпило от П. Й., който не е представил нотариално заверени декларации за съгласие на съсобствениците за изграждането на строежа на основание чл. 183, ал. 3 и чл. 185, ал. 3 ЗУТ. Административното производство е приключило с издаването на процесната заповед. В нея е прието, че строежът е изпълнен от Р. Й. през 1998 г., съгласно подадена от нея декларация през 2014 г., която е ползвала ателието като жилище. Определен е като четвърта категория, съгласно чл. 137, ал. 1, т. 4, б. „б“ ЗУТ, а заради липсата съгласие на съсобствениците с нотариална заверка на подписите е преценено, че не попада в приложното поле на § 16 ПРЗУТ и § 127 ПЗР на ЗИДЗУТ (ДВ, бр. 82/2012 г.) Пред първостепенния съд е изслушана съдебно-техническа експертиза, която потвърждава верността на констатациите в заповедта досежно квалификацията на обекта като „строеж“, неговата идентификация, размери и изпълнение през 1998 г. заедно с изграждането на таванския етаж на жилищната сграда. Общинската администрация е издала през 2000 г. удостоверение на Р. Й., че по одобрени през 1990 г. проекти и нанесена корекция през 1995 г., нотариално заверена декларация между съсобствениците, е изградено ателие № 1 над трети етаж в триетажната жилищна сграда, а по заявление на друг съсобственик в сградата, през 2016 г. е издала удостоверение за приета екзекутивна документация за преустройство и промяна на предназначението на съществуващи тавански помещения и обособени две жилища, едното от които е с [идентификатор] и площ от 31 кв. м., но за ателието на Р. Й. в документация няма отразено разположение на помещенията и тоалетната. Вещото лице е направило и извод, че процесният строеж е търпим на основание § 16, ал. 1 ПРЗУТ и § 127, ал. 1 ПЗР на ЗИДЗУТ. От правна страна съдът е установил, че заповедта е издадена от компетентен орган, при спазване на изискуемата форма, без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, в съответствие с материалния закон и неговата цел. По повод възражението на жалбоподателите за неуведомяването на Т. И. за проверката е посочено, че с това не са били накърнени правата й, тъй като преписи от констативните актове са й били връчени и това нарушение не е съществено. Отхвърлено е и възражението им за липса на мотиви предвид съдържанието на заповедта и позоваване на съставените констативни актове. При преценката за материалната законосъобразност на заповедта съдът е аргументирал, че процесният обект е строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДР ЗУТ, четвърта категория и премахването му като незаконен се извършва по реда на чл. 225а ЗУТ. Той надлежно е индивидуализиран в констативните актове и оспорената заповед, а е незаконен по чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ, защото е извършен без одобрени инвестиционни проекти и без разрешение за строеж, без сключване на договор в нотариална форма с останалите съсобственици, а за общината - в писмена форма, изграден е без наличие на съгласие от всички етажни собственици за присъединяване на обща част в сградата - етажна собственост. По отношение издаденото удостоверение през 2016 г. за приета екзекутивна документация за преустройство и промяна на предназначението на съществуващи тавански помещения съдът е посочил, че тя не превръща процесният строеж в разрешен и то 17 години след реализирането му. При преценката за търпимост е изложено, че това е правен въпрос и не са споделени изводите на вещото лице. Предвид установения период на изграждане - 1998 г. е неприложим редът по § 16, ал. 1 ПРЗУТ, а този по ал. 2 и ал. 3 на същия параграф, но заради липса на надлежно деклариране на строежа не са налице хипотезите и на тези норми. § 127, ал. 1 ПЗР на ЗИДЗУТ също е посочено то съда, че не може да намери приложение, защото не се отнася до всички строежи, изградени до 31.03.2001 г., а само за тези от тях, реализирани след изтичането на крайния срок по на § 16, ал. 3 ПРЗУТ, който е началния момент на периода на евентуална търпимост по § 127, ал. 1. Поради това съдът е споделил извода на органа, че процесният строеж не може да се квалифицира като търпим. Отхвърлено е възражението за нарушение на принципа на съразмерност по чл. 6 АПК. Решението е валидно, допустимо и правилно. При вярно установена фактическа обстановка съдът е достигнал до обоснован правен извод за отхвърляне на оспорването срещу обжалваната пред него заповед. От събраните по делото доказателства - приложените материали по административната преписка, събраните в хода на съдебното производство доказателства и заключението на вещото лице се установява, че строежът представляващ: „санитарен възел“ в стълбищна площадка на жилищна сграда, секция „Б“, в поземлен [имот номер] по КККР на гр. Сандански, УПИ I, кв. 57 по плана на града, е изграден без одобрен инвестиционен проект и без разрешение за строеж, което е в нарушение на чл. 137, ал. 3 и чл. 148, ал. 1 ЗУТ. Поради това същият е незаконен и на основание чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ подлежи на премахване. Липсата на одобрен инвестиционен проект и разрешение за строеж не се оспорва от жалбоподателите, както пред първата съдебна инстанция, така и в настоящето производство. Съдът е обсъдил търпимостта, като обосновано е приел, че тя е неприложима в настоящия случай, защото с оглед безспорно установения момент на изграждане на обекта - 1998 г. и липсата на надлежно деклариране, не е налице хипотезата на никоя от разпоредбите на § 16 ПРЗУТ и § 127, ал. 1 ПЗР на ЗИДЗУТ. Приетата през 2016 г. екзекутивна документация за ателието не променя този факт, защото обосновава само допустимост на строежа, но не може да преодолее липсата на деклариране, което е задължително условие за приложение на търпимостта по § 16, ал. 2 ПРЗУТ, с оглед годината на изграждане. Възражението на касационните жалбоподатели за допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, довели до накърняване на правото на защита на Т. И. поради неуведомяването й за проверката, е неоснователно. Няма съмнение, че в случая е изпълнена предвидената в чл. 225а, ал. 2 ЗУТ процедура. Съставени са два констативни акта, които са надлежно връчени на двамата адресати, включително на Т. И.. Дори да се приеме, че е налице нарушение по чл. 26 АПК по отношение на нея, то не е съществено, защото И. е реализирала изцяло правото си на защита чрез участие в съдебното производство. Недоказано е твърдението, че поземленият имот в който е построена сградата не е общински и не е правилна идентификацията му, тъй като данните за собствеността му се установяват от представения акт за общинска частна собственост № 2015/22.11.2017 г., където е описан със същия идентификатор - [номер], както и че по регулационния план е [УПИ] в кв. 57. Фактът, че сградата е построена върху общински терен по силата на отстъпено право на строеж се установява и от представените нотариални актове. Не може да бъде споделено и възражението за нарушение на принципа за съразмерност. Въведените в чл. 6 АПК принципи на съразмерност, добросъвестност и пропорционалност, могат да бъдат прилагани от административните органи само в случаите, при които съществуват различни и то законосъобразни възможности, като се избере тази от тях, която е най-благоприятна и справедлива за субектите на правоотношението и от друга страна - за държавата и обществото. При констатиране на незаконно строителство, компетентните органи действат при условията на обвързана компетентност, т. е. в правомощията им не съществува друга възможност, освен да разпоредят премахването му. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че не са налице сочените отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК, поради което, а касационната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна. При този резултат на делото право на разноски за настоящата инстанция има ответната страна, поради което в полза на Община Сандански следва да бъде присъдено заявеното в срок юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция в поискания размер от 51 евро, съгласно чл. 143, ал. 4 АПК, вр. чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 25а, ал. 2 от Наредба за заплащане на правната помощ. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, второ отделение,