Решение № 19 от 30.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 262/2010 г.

Решение № 19 от 30.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 262/2010 г., II г. о., ГК, докладчик председателят Емануела Балевска Производството е по чл. 290 - 293 ГПК. П. Г. К. от [населено място] обжалва и иска да се отмени въззивно Решение № 1691 от 26.10.2009 г. по гр. възз. д. № 3413/2008 г. на Пловдивския окръжен съд по отхвърления иск по чл. 109 ЗС и по чл. 45 ЗЗД. С касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на процесуалните правила и материалния закон, основание за отмяна по см. на чл. 281, т. 3 ГПК. Касационното обжалване на решението на въззивния съд е допуснато, в частта, с която е налице произнасяне по исковете по чл. 109 ЗС и по чл. 45 ЗЗД, по претенцията от 5 110 лева, касаеща иска за пропуснати ползи, в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по процесуално правен въпрос за пределите на дипозитивното начало в гражданския процес, в хипотеза касаеща възможността без надлежно сезиране, съдът да се произнесе по валидността на сделка, от която за страната -ищец произтича защитимото по делото материално право, след констатацията, че се разрешава противоречиво от съдилищата на базата на Решение 117/1956 г. на ОСГК на ВС и Решение № 6/1974 г. на ВС I отд. В срока по чл. 287 ГПК е подаден писмен отговор от ответника чрез адв. . Е. К., с което се поддържа, че решението на въззивния съд е правилно, не е доказано, че повредите на покрива на сградата не са свързани с процесната тераса, решението е съобразено с фактите и извършения от съда оглед на място. Състав на ВКС - второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна на обжалваното решение и в правомощията си по чл. 291 ГПК и чл. 293 ГПК, намира: С посоченото решение, окръжният съд в правомощията на чл. 196 и сл. ГПК (отм.) е оставил в сила Решение № 142 от 14.10.2008 г. по гр. д. № 4320/2007 г. на Пловдивския районен съд по отхвърлените искове, заявени от П. Г. К. срещу Т. А. М. и Е. К. М. по чл. 109 ЗС за събаряне на останалата част от тераса, построена върху пристройката, находяща се до северната стена на триетажна жилищна сграда в [населено място] [улица], за възстановяване в първоначален вид покрива на втория етаж на пристройката с цел отстраняване на течове, да не се извършва занапред действия, които биха причинили теч в жилището, както и на основание чл. 45 ЗЗД да се заплатят сумата 572 лв. обезщетение за вреди и сума от 5110 лв. обезщетение за пропуснати ползи, формирани от разликата между средно пазарната наемна цена и получената за времето от 01.12.2004 г. до 1.12.2004 г., когато не е имало наематели или цената е била занижена поради наличните течове в жилището. За да отхвърли исковете, въззивният съд е приел, че ищецът не е доказал материално-правната си легитимация на собственик на втория етаж на пристройката, тъй като самата пристройката, като обект на разпоредителната сделка по НА № */2000 г. не е самостоятелно обособен обект на правото на собственост и не представлява жилище по см. на закона - ЗУТ, З. (отм.) и не може да брани твърдяното от него право на собственост по отношение на пристройката, без да обсъжда наличието на останалите правно-релевантни за предприетата петиторна защита факти. Диспозитивното начало в гражданския процес е уредено в ГПК като основно начало на процеса. С разпоредбата на чл. 6, ал. 2 ГПК законодателят е определил, че "предметът на делото и обемът на дължимата защита" се определя от страните. Т. е. недопустимо е съдът по свой почин да променя било то параметрите на предмета на правния спор, било то обема и вида на търсената защита. Следвайки логиката на законодателя и новата философия за точно отграничаване правомощията на съда и дефиниране в какви параметри може да бъде осъществено служебното начало, правомощията на решаващия съд са ограничени, лимитирани до произнасяне на решението си по един правен спор само в предметната рамка на заявените искания и възражения на основата на твърдяни факти и обстоятелства, релевантни за спорното правоотношение. Произнасяне по искане, което не е заявено или е различно от заявеното обуславя процесуална недопустимост на обжалваното решение. Служебното начало, регламентирано също като основно начало на гражданския процес, изисква от съда да съдейства на страните за разкриване на обективната истина чрез съдействие за изясняване на делото от фактическа и правна страна, но не може да се разпростре и по отношение на незаявени възражения, свързани с основателността на предявения иск, т. е. възражения извън онези, които касаят надлежното упражняване правото на иска / арг. чл. 130 ГПК/. Представената съдебна практика, макар и не напълно относима към поставения въпрос, касае въпроса за съотношението на дипозитивното и служебно начало, като принципи на съвременното гражданско съдопроизводство, и принципно следва да се сподели. В контекста на изложеното, решаващият мотив на съда за липса на доказана материално правна легитимация на ищеца П. К. като собственик, направен при наличието на надлежен титул за собственост, неоспорен от ответника в рамките на проведената защита срещу иска по чл. 109 ЗС /стр. 34 - съдебно заседание 20.02.2008 г., писмена защита - л. 133, възражение срещу въззивна жалба - л. 10/, е направен в нарушения на съществени съдопроизводствени правила на отменения ГПК, дефиниращи предметната рамка на спора и недопустимостта по съществото на спора съдът да се произнася по въпроси, които не са били спорни между страните. Въпросът за валидността на сделката, обективирана в представен по делото нотариален акт като титул за собственост, в спора по чл. 109 ЗС, следва да бъде анализиран от съда доколкото същият е оспорен от противната страна и на страната, представила документа, е дадена възможност за становище и защита. Валидността на сделката, обективира по НА № */2000 г. и легитимираща ищеца П. К. за собственик е повдигнат служебно от съда, с което са нарушение процесуалните правила и е постановен по съществото на спора порочен съдебен акт. Съдилищата разрешават безпротиворечиво въпроса за зачитане на доказателствената сила на нотариалния акт и приложението на чл. 143 ГПК (отм.) и чл. 154 ГПК (отм.) при оспорване на нотариалния акт. Разрешението на въззивния съд с обжалваното решение противоречи на тази практика, обективирана в Решение № 18/26.01.2010 г. по гр. д. № 1407/2008 г. на ВКС-IV отд., Решение № 175/04.06.2010 г. по гр. д. № 579/2009 г. на ВКС-II отд. постановено по реда на чл. 290 ГПК. С оглед на изложеното, настоящият състав намира, че обжалваното решение като неправилно, постановено в нарушение на процесуалните правила следва да се отмени, а делото се върне на въззивния съд за ново разглеждане при което съдът следва стриктно за съблюдава вменените му задължения за гарантиране на страните безпристрастен съдебен процес като произнасянето му по съществото на спора е в рамката на заявените искания и възражения на страните, в т. ч. и при преценка на доказателствата по делото. С чл. 109 ЗС се търси защита правото на собственост от всяко пряко или косвено неоснователно въздействие, вредно отражение или създадено състояние, което пречи да се упражнява правото на собственост в пълен обем. След като не е имало спор, че ищецът е собственик в рамките на процеса, и този спор не може да се повдига при ново разглеждане на делото, решаващият съд следва да се произнесе, в рамката на предприетата защита на правото на собственост, налице ли са онези твърдяни действия или бездействия на ответниците, съставляващи неоснователно въздействие и/или посегателство върху обекта на тази собственост. Решението на въззивния съд следва да се отмени изцяло, и в частта по отхвърления облигационен иск по чл. 45 ЗЗД, по претенцията за сумата 5 110 лева, касаеща иска за пропуснати ползи, тъй като този иск е обусловен от главния иск по чл. 109 ЗС По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2 и ал. 3 ГПК, състав на ВКС-второ отделение на гражданска колегия