Определение № 270 от 28.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1/2026 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от ищеца „Първа инвестиционна банка“ АД срещу определение № 2590 от 08.10.2025г. по в.ч.гр.д.№ 2367/2025г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено определение № 260852 от 23.05.2025г. по т.д.№ 1732/2019г. на Софийски градски съд. С последното в производство по чл.248 ГПК е оставена без уважение молбата на „ПИБ“АД за изменение и допълване на определение № 260552 от 03.04.2025г. по т.д.№ 1732/2019г. в частта за разноските относно сумата от 540лв. – юрисконсултско възнаграждение, присъдено в полза на ответника „Холдинг БДЖ“ ЕАД при прекратяване на производството по делото поради отказ от предявените искове, като разноски бъдат присъдени само в полза на ищеца, такива да не се присъждат на ответника, или юрисконсултското възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК да бъде редуцирано до минималния размер, предвиден в чл.25,ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ от 100лв. В частната касационната жалба са изложени подробни съображения за неправилност на атакувания акт. Оплакването е, че въззивният съд не е преценил правилно фактите, относими към отговорността за разноските при прекратеното поради отказ от иска първоинстанционно производство и не е приложил основен правен принцип на правото на ЕС – на защита на оправданите правни очаквания. Поддържа се тезата, изложена в молбата по чл.248 ГПК: ответникът е този, който е дал повод за завеждане на иска и той следва да понесе разноските, тъй като молбата по чл. 233 ГПК, обусловила прекратяването на делото, е с оглед новонастъпили обстоятелства в хода на процеса, за образуването на който именно ответникът е станал причина. Поддържа се, че през 2019г., когато е образувано делото, не е било налице влязло в сила съдебно решение, което да установи нищожността на договорите (за доставка на лизинг и за цесия); поради опасност от изтичане на давностните срокове за съдебна защита, ищецът (цесионер по договора за лизинг), е предявил иск за вземанията си за дължими лизингови вноски, а към този момент ответникът не се е позовавал на нищожност на договора за лизинг и на нищожност на договора за цесия на основание опорочена процедура по възлагането на обществената поръчка, в резултат на която е сключен договорът с цедента. Незаконосъобразната процедура е проведена от ответника, това е довело до нищожност на договора за обществената поръчка, холдинга е получил изпълнение по договора за лизинг с предмет второкласни пътнически вагони и е започнал да ги ползва, създавайки убеждение за валидно правоотношение, от което са възникнали и задължения за плащане на лизингови вноски, които са предмет на настоящия иск. Акцентира се на поведението на ответника към момента на завеждане на делото – спиране на плащания на лизингови вноски, но признаване на съществуването на такова задължение в ГФО, поради което ПИБ е имало всички основания да счита договора за валиден и предявяването на иска е за защита на оправданите правни очаквания, с оглед на валидно сключен договор и неизпълнение на задължения за заплащане на дължимата от ответника престация. Новонастъпилото обстоятелство - установената по преюдициалния спор нищожност на договорите по вина само на холдинга, според обжалващата страна води до единствения законосъобразен извод, че ответникът дължи на ищеца сторените в производството разноски. Счита и, че сумата от 540лв. не съответства на проведената защита по делото, което не се е развило обичайно с постановяване на съдебно решение поради прекратяването му. Възразява се, че САС не е определил правилно предпоставките за разпределение на отговорността за разноски при направен отказ от иск, не е определил правилно характера и вида на новонастъпилите обстоятелства, които, доколкото са причина за отказ от иск, обуславят присъждане на разноски в полза на ищеца. Позовава се на дадените от състави на ВКС разрешения, че при отказ от иска поради приключило преюдициално дело, се прилага разрешението за присъждане в полза на ищеца разноски при осъществено в процеса изпълнение/плащане. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на частното касационно обжалване поради произнасяне в обжалвания акт по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и в противоречие с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС по въпросите: 1 / Длъжен ли е въззивният съд да разгледа и обсъди всички оплаквания и възражения за незаконосьобразността на първоинстанционното определение, посочени в частната жалба? Длъжен ли е въззивният съд да обсъди събраните по делото доказателства, които са от значение за установяване на правнорелевантните за спора факти и направените от страните доводи? с аргумент за неспазване на дължимата от съда проверка в производството по обжалване на определенията, очертана в Тълкувателно решение № 6/2017 от 15.01.2019г. по тълк.д. № 6/2017г. на ОСГТК на ВКС и в цитирани определения на състави на ВКС. Твърдението е, че САС не само, че не е изпълнил задължението си служебно да обсъди релевантните за произнасянето си факти, но не е дал отговор на релевираните обстоятелства и на оплакванията на жалбоподателя „ПИБ“ АД, чрез които се изяснява причината за образуването на производството с оглед поведението на холдинга; не е разгледана причината за установяване на нищожността на договора за доставка на второкласни пътнически вагони втора употреба на лизинг от 02.06.2007г., сключен при проведена процедура по обществена поръчка, договора за цесия и решението от 09.03.2007г. на „БДЖ“ ЕАД за отмяна на предходното решение за прекратяване на обществената поръчка; не са обсъдени хипотезите, при които в практиката на касационната инстанция се приема, че се дължат разноски на ищеца; не е обсъден нарушеният основен принцип на правото на ЕС – защита на правните очаквания; не е отчетено обстоятелството, че делото е образувано през 2014г., а решението, заради влизане в сила на което, настоящото производство е било спряно на основание чл.229,ал.1,т.4 ГПК (т.д. № 817/2019г. на СГС), е постановено след 8 години, извън разумните срокове по чл.13 ГПК; не е обсъден доводът, че „ПИБ“ не е имало как да изчаква неговото развитие, за да прецени дали да предяви исковете при 5 годишна давност; че не е съобразена многобройната посочена в частната жалба практика на ВКС, КС и на СЕС. В резултат на тези пропуски, въззивният съд изградил погрешен извод, че разноските по прекратеното поради отказ от иска дело следва да се понесат от „ПИБ“, а не от ответника. 2/ „ Длъжен ли е въззивният съд да разгледа и обсъди всички оплаквания и възражения за незаконосьобразността на първоинстанционното определение, посочени в частната жалба? Длъжен ли е въззивният съд да обсъди събраните по делото доказателства, които са от значение за установяване на правнорелевантните за спора факти и направените от страните доводи? при въведена аналогично допълнителна предпоставка с позоваване на решението по тълк.дело № 6/2017г. на ОСГТК на ВКС и на практика на състави на ВКС. Посочва се, че въззивният съд не е подложил на преценка, че с влязлото в сила решение по т.д. № 817/2019г. на СГС, договорът за доставка на лизинг на вагоните е признат за нищожен именно поради нищожността на решението на ответното дружество № 4 от 09.03.2007г. за отмяна на прекратената предходно от него процедура по възлагане на обществената поръчка, за продължаването й и финализирането й със сключването на договора за лизинг; че договорът за лизинг и последващата цесия са нищожни именно поради нищожното решение от 09.03.2007г., взето от холдинга. Посочва се, че единствената причина за депозирания отказ от иска е установяването на тази нищожност, а това съставлява хипотеза на отказ от иск поради новонастъпили факти при даден повод от ответника за завеждане на иска, разгледана в цитирана от касатора практика на ВКС и дадено разрешение, че разноските следва да останат в тежест на ответника. 3/ „ Длъжен ли е съдът да приложи принципа за защита на оправданите правни очаквания в правен спор, свързан с договор за обществена поръчка? Договорът за обществена поръчка единствено частно правен характер ли има или сключването му е резултат на смесен фактически състав с публичноправни и гражданскоправни елементи? Длъжен ли е съдът да приложи основни правни принципи на ЕС и следва ли да направи съответна проверка за тяхната приложимост при постановяване на актовете си? Длъжен ли е съдът да приложи императивна правна норма?“ Допълнителната предпоставка е въведена с позоваване на Решение на СЕС от 03.07.2025 г. по съединени дела С-534/23 Р и С-539/23 Р, с което приложимостта на този принцип в областта на обществените поръчки е изрично призната. Жалбоподателят се позовава и на мотивите към Решение №5 от 14.06.2022г. по конст.д. № 13/2021г. на КС. Излага подробни доводи в защита на тезата, че единственият възможен извод, е, че принципът за защита на оправданите правни очаквания е приложим към конкретния спор и съобразно същия „ПИБ“ не е имал очакването договорите за лизинг и цесия да бъдат обявени за нищожни поради действията именно на възложителя на обществената поръчка Холдинг „БДЖ“, а банката е могла само и единствено да счита договора за валиден. 4/ „При направен отказ от иск поради приключило преюдициално дело, налице ли са предпоставките за присъждане на разноски в полза на ищеца?“ Отново е изложена тезата, че отказът от иск е направен с оглед зачитане силата на пресъдено нещо на постановеното решение, с което договорът е признат за нищожен поради това, че решението на възложителя БДЖ № 4/09.03.2007г. не е довело до възобновяване на процедурата по възлагане на обществена поръчка и в резултат нищожността на договора за лизинг е нищожен и договорът за цесия. Позовава се на несъответствие на изводите в обжалваното определение с определението по ч.гр.д.№ 2342/2014г. на 1 г.о. на ВКС, в което е разгледана хипотеза на направен отказ от иск поради приключило преюдициално дело и е прието, че при нея се прилага разрешението за присъждане на разноски в полза на ищеца при направено в процеса плащане от ответника. 5/ „Присъжда ли се юрисконсултско възнаграждение съобразно чл. 78, ал. 8 ГПК, когато юридическо лице - страна в процеса, е представлявано по делото от своя законен представител по чл. 30, ал. 1 ГПК, а не от юрисконсулт съобразно чл. 32, т. 3 ГПК ?“ Въведено е, че изводът на въззивния съд, че на ответника се дължи юрисконсултско възнаграждение в максимален размер от 540 лв., е обоснован със съображенията, че производството по делото се ползва със значителна правна и фактическа сложност, процесуалният представител на ответника е взел участие във всеки етап от него като е изградил напълно защитната теза. По повод на тези мотиви касаторът възразява, че отговорът на исковата молба не е подаден от юрисконсулт, а от представляващия ответното дружество - изпълнителния директор, а именно с отговора по чл.367 ГПК е изградена защитната теза на ответника и са представени доказателства. Позовава се на противоречие на акта на САС с определеннието по гр.д.№ 1043/2025г. на 4 г.о. на ВКС. В писмен отговор „Холдинг БДЖ“ ЕАД оспорва основателността на искането за допускане на частното касационно обжалване и основателността на жалбата. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Сезирана с частна жалба от „ПИБ“ АД срещу отказа на първоинстанционния съд да измени по реда на чл.248 ГПК в частта за разноските определението си за прекратяване на производството по делото поради отказ от иска - осъждането на ищеца „ПИБ“ АД да заплати в полза на ответника „Холдинг БДЖ“ЕАД на основание чл.78,ал.4 във вр. с ал.8 ГПК сумата 540 лв. юрисконсултско възнаграждение, вместо което в тежест на ответника да бъдат възложени разноските на ищеца (съгласно списък по чл.89 ГПК 9 553.70 лв. държавна такса и 8 8873.14 адвокатско възнаграждение), въззивната инстанция е констатирала следното: Спорът между страните, с който са сезирани съдилищата е по чл.79 ЗЗД с искане холдингът да бъде осъден да заплати на банката дължима и неплатена вноска с падеж 30.08.2016г. - задължение, възникнало по договор за доставка на второкласни пътнически вагони втора употреба на лизинг от 02.06.2007 г., приложение № 2 и приложение №3 към него, сключен между ответника, в качеството на лизингополучател и „ARWEX“ AG като лизингодател, ведно със законната лихва. След размяна на книжата, депозиране на отговор на исковата молба, допълнителна искова молба, и отговор на допълнителната искова молба, производството по делото е било спряно с определение от 11.02.2020г. на основание чл.229,ал.1,т.4 ГПК поради висящ спор между същите страни по т.д.№ 819/2019г., което има същия предмет, но по отношение на лизинговите вноски с падеж 01.05.2014г. Това дело е приключило на 25.01.2025г., когато е влязло в сила решението за отхвърляне на иска. След възобновяване на производството по настоящото дело, провеждане на открито съдебно заседание и обявяване на делото за решаване, ищецът е заявил отказ от иска и производството по делото е прекратено с влязло в сила определение, а висящ е единствено спорът за отговорността за разноски, които първоинстанционният съд е разпределил в полза на ответника, присъждайки му поисканото съгласно списъка по чл.80 ГПК юрисконсултско възнаграждение в размер на 540лв. Молбата за изменение на определението на СГС в частта за разноските с искане те да бъдат присъдени в полза на ищеца, а в условията на евентуалност на ответника да бъде присъдена сума до размер на 100 лв. като юрисконсултско възнаграждение, е оставена без уважение. По спорния въпрос, с който е сезиран, съставът на САС е приел, че общото правило, установено в чл. 78, ал. 4 ГПК предвижда, че ответникът има право на направените от него разноски при прекратяване на делото, което включва и случаите на прекратяване поради направен отказ от иска. Анализирано е, че в практиката на ВКС последователно се приема, че това правило не е абсолютно и когато ответникът с поведението си е предизвикал подаването на иска, а отказът от него е продиктуван от извънпроцесуалното му поведение, което се е отразило върху материалното правоотношение в посока погасяване на процесното вземане, разноските следва да бъдат възложени именно върху последния и това са хипотези на настъпване на нови обстоятелства, които са извън волята на ищеца и се дължат изцяло на действия на ответната страна като правят изначално безпредметно продължаване на съдебния процес като например плащане в хода на делото на процесното задължение. В този случай съдът следва да направи преценка на самото предприето от ответника действие, довело до отпадане на задължението като тази преценка не обхваща изследване на отношенията между страните по съществото на спора, осъществено в условие на десезиране на съда. Съставът се е позовал на цитирана практика на ВКС по ч. гр. д. № 4041/2024 г. на 2 г.о., ч.гр.д.№ 275/2010г. на 4 г.о., ч.т.д.№ 2392/2017г. на 1 т.о. В приложение на цитираните разрешения спрямо установената по делото фактическа обстановка и конкретния спор, в обжалваното определение е прието, че обективираното от ответника извънпроцесуално поведение преди подаване на исковата молба е дало повод да се заведе искът - налице е едностранно преустановяване изпълнението на договорни задължения. Мотивирано е обаче, че не е установено извънпроцесуално поведение на ответника, което да стои в неговата воля, да е независимо от волята на ищеца и да се отразява в материалното правоотношение по начин, водещ до погасяване на предявеното от ищеца право, а причина за отпадане на нуждата от водене на процеса е влизането в сила на съдебно решение по преюдициален спор, което признава невалидността на основанието, от което ищецът черпи спорното в настоящето производство право. Анализирано е, че това обстоятелство се отразява на материалното правоотношение, но не се дължи на извънпроцесуално поведение на нито една от страните, а съставлява съдебно решение по друг съществуващ и свързан с процесния правен спор, което след образуване на делото лишава претенцията на ищеца от основание. Мотивирано е, че спорът за валидността на договора поставя и двете страни в положение, в което да защитават правата си, които съобразно позицията си в спора, черпят от него, с оглед на което поведението на всяка от тях се явява правомерно и отговорността за разноските за съдебното производство следва да се реши по общия ред. Доводите на жалбоподателя, основаващи се на извънпроцесуално поведение на ответника, създаващо оправдани правни очаквания у него по смисъла на правото на ЕС за валидност и изпълнимост на сключената сделка, са счетени за ирелевантни, доколкото последиците от неспазването на този основен за европейското право принцип касаят отношения в публичния сектор, а не частно правни правоотношения, какъвто характер имат процесните. С тези съображения е споделен изводът, че разноските по делото следва да се възложат в тежест на ищеца по правилото на чл.78,ал.4 ГПК, а същевременно разпоредбата чл. 25 от Наредбата за заплащане на правната помощ предоставя на съда правомощието да определи по своя преценка размера дължимото юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК, с оглед на което то правилно е определено в присъдения размер от 540 лв. като се има предвид значителната правна и фактическа сложност на спора и обстоятелството, че процесуалният представител на ответника е взел участие във всеки етап от него като е изградил напълно защитната теза. Подчертано е, че делото е прекратено едва след като е реализирано открито съдебно заседание и е обявено за решаване т.е. съдебното производство е изисквало същите усилия, които биха били необходими и ако спорът бе решен по същество. Искането за допускане на частното касационно обжалване, за осъществяване на факултативния касационен контрол по отношение на атакуваното определение по всички поставени в изложението въпроси, е неоснователно. Несъмнено е, че преценката дали ищецът е имал основание, причина, необходимост от защита чрез иницииране на съдебно производство, в хода на което се е отказал от търсената съдебна защита по реда на чл.233 ГПК, е конкретна с оглед специфичните факти и обстоятелства. В настоящия случай няма основание за извод въззивния съд да е интерпретирал погрешно или непълно фактите, относими към тази преценка, съответно да е допуснал отклонение или противоречие с цитираните актове на ВКС, СЕС и Конституционния съд на Република България: Съгласно практиката на СЕС, на принципа за защита на оправданите правни очаквания има право да се позове всеки правен субект, у когото институция на Съюза е породила основателни надежди. В практиката на ВАС принципът за защита на оправданите правни очаквания е прилаган с позоваване на чл. 4 и чл. 13 от АПК, които изискват последователност, предвидимост и истинност от страна на администрацията. В отношенията, в които не участва национален орган на държавите членки или администрация - в спор между частноправните субекти, този принцип намира приложение под различна правна форма като защита на правна сигурност и добросъвестност (чл.12, чл.63 ЗЗД), т.е. между частноправни субекти той се реализира чрез изискването за добросъвестност, правна сигурност, защита на правния интерес и предвидимост на последиците от правните действия. Несъвместима е тезата на обжалващата страна за нарушение на принципа за „оправдани“ негови правни очаквания (разбиран в очертания по- горе смисъл в контекста на отношения между две търговски дружества), с обстоятелството, че по договора за доставка на лизинг, по който банката е цесионер, лизингополучателят е спрял пращанията на лизинговите вноски след месец април 2014. (до м. март задълженията са изпълнявани) и незабавно след спиране на плащанията, на дата 30.04.2014г. е образувал т.д.№ 2763/2014г. пред СГС с твърдения, че договорът за лизинг е нищожен на поредица изложени основания (чл.26,ал.1, предложение първо ЗЗД във вр. с чл.43, ал.1, чл.2,чл.25, чл.28, чл.37,ал.4, чл.39, ал.3, чл.42 ЗОП - отм.) и заплатените от холдинга в периода от сключването на договора до 06.03.2014г. лизингови вноски са недължимо платени и подлежат на връщане. Тези обстоятелства са и служебно известни на настоящия състав като постановил определението по чл.288 ГПК, в резултат на което решението по т.д.№ 817/2019г. на СГС е влязло в сила. Следователно, още 2014г. далеч преди завеждане на иска за заплащане на лизинговата вноска с падеж 30.08.2016г., банката е била известена за становището на насрещната страна относно недействителността на процесния договор, въз основа на който „ПИБ“ е претендирала реално изпълнение, образувайки настоящия спор на 29.08.2019г. Решението по т.д.№ 2763/2014г. е влязло в сила на 31.01.2022г. (с постановяване на определение по чл.288 ГПК № 42 от 31.01.2022г. по т.д.№ 781/2021г. на Второ т.о. на ВКС). В този смисъл от значение за добросъвестността и „очакваните, оправданите и защитими права“, е не само преюдициалният спор, който е приключил с постановяване на определението на ВКС по т.д.№ 293/2024г. на 1 т.о. на 25.10.2025г., но и приключването на несъвместимия (чл.298 и чл.299 ГПК) с настоящата претенция за лизингови вноски с падеж 30.08.2016г., спор по т.д. № 2763/2014г. на СГС в началото на 2022г. Поради това развитите от обжалващата страна доводи, че поведението на ответника преди и след сключване на договорите е в разрез с принципа на оправданите правни очаквания в материята на обществените поръчки, не могат да обосноват при допуснато частно касационно обжалване извод за неприложимост в случая на разпоредбата на чл.78, ал.4 ГПК. Същевременно невярно е твърдението, че съдебна защита за дължимите лизингови вноски по настоящия спор ищецът е потърсил към момент, към който „ответникът не се е позовавал на нищожност на договора за лизинг и за нищожност на договора за цесия поради опорочена процедура по възлагането на обществената поръчка“. Не съществува никаква колизия между мотивите в обжалваното определение с практиката на СЕС, на която обжалващата страна се позовава по третия въпрос от изложението. Несъмнено е, че принципът на защита на оправданите правни очаквания е приложим по отношение на процедурите по възлагане на обществени поръчки. Страни обаче по съединени дела С-534/23 Р и С-539/23 Р са Институт Сервантес, установен в Мадрид, Кралство Испания и Европейската комисия, който факт е изцяло в подкрепа на разбирането, изложено от състава на апелативния съд. Обжалваното определение е в синхрон със съдебната практика на касационната инстанция, че отговорността на страните за разноски в исковия процес е функционално обусловена от изхода на делото и се разпределя от съда с акта, с който приключва делото във всяка инстанция по правилата на чл.78 ГПК. Правната уредба в чл.78 ГПК на отговорността за разноски е основана на принципното разбиране, че разноските се възлагат върху страната, която с неоснователно предприети процесуални действия (напр. предявяване на неоснователен или недопустим иск, подаване на неоснователна въззивна или касационна жалба), е създала предпоставки насрещната страна да извърши разноски за защита по делото, приключило с благоприятен за нея резултат. Не може да обуслови допускане на частното касационно обжалване несъгласието на касатора с мотивите, с които въззивната инстанция е отрекла влязлото в сила решение по т.д. № 817/2019г. на СГС, с което ищецът е обосновал предприетия отказ от иск, да съставлява новонастъпило след предявяване на иска обстоятелство от категорията на тези, които според практиката на ВКС могат да дерогират приложението на правилото на чл.78, ал.4 ГПК. Следва да се има предвид, че самият ищец е отричал значението и релевантността на решението по т.д.№ 817/2019г. за изхода на настоящия спор като е обжалвал определението за спирането му на основание чл.229, ал.1,т.4 ГПК с доводи за отсъствие на преюдициалност (ч.гр.д.№ 2070/ 2020г. на САС и ч.т.д.№ 2118/2020г. на ВКС, 1 т.о.) Аналогична теза за отсъствие на значимост на решението по т.д.№ 2763/2014г. на СГС по отношение на задължението за плащане на падежиралата на 01.05.2014г. лизингова вноска, е поддържана от ищеца като касатор по т.д.№ 293/2024г. по описа на ВКС, 1 т.о. чрез оспорване на възможността това решение да формира сила на пресъдено нещо относно действителността на договора за обществена поръчка и на договора за цесия. Негодно основание за осъществяване на факултативния касационен контрол е и несъгласието на касатора с даденото от апелативния съд разрешение, че отказът от иск е резултат на субективна негова преценка да не поддържа иска си, без да се дължи на процесуално или извънпроцесуално поведение на ответника във връзка с предявения иск, довело до недопустимост на иска или до отпадане на необходимостта от съдебна намеса във възникналото между страните спорно правоотношение, провокирало завеждането на делото. Такова основание не може да бъде и тезата, че влязлото в сила решение, съдържащо в мотивите си поредна констатация за нищожност на договорите, следва да се разглежда като новонастъпил след завеждане на делото факт извън волята на ищеца, който по причина на поведението на ответника е довел до отказ от иска и до прекратяване на делото. Следва да се има предвид и че, поведението на ответника в рамките на преддоговорните отношения, предхождащи сключването на договора от 02.06.2007г. и на договора за цесия, релевирано в молбата по чл.248 ГПК като основание за освобождаване на ищеца от отговорност за разноски, не е част от предмета на спора по прекратеното дело и е извън обхвата на дължимата от съда преценка в производството по чл.248 ГПК. Въззивното определение е съобразено с константната практика на ВКС по приложение на разпоредбата на чл.78, ал.4 ГПК, в която е възприето разрешението, че при прекратяване на делото поради оттегляне или отказ от иска, предприети по незаявена и неустановена причина, разноските по делото се възлагат върху ищеца на основание чл.78, ал.4 ГПК, освен в случаите, когато оттеглянето или отказът се дължат на новонастъпили след предявяване на иска обстоятелства, които не зависят от поведението на ищеца, а са последица от поведението на ответника, и в резултат на тях се погасява заявеното за защита спорно право или отпада интересът от търсената с иска съдебна защита; При настъпване на такива обстоятелства, в отклонение от правилото на чл.78, ал.4 ГПК, разноските по прекратеното дело се възлагат в тежест на ответника, който с извънпроцесуалното си поведение е дал причина за завеждане на делото и последващите му действия са довели до отпадане на необходимостта от съдебна намеса. С оглед на така установената съдебна практика никой от поставените в изложението въпроси не е в състояние да провокира извод, че новонастъпилото в хода на делото обстоятелство, довело до оттегляне на иска, е поведението на ответника, в резултат на което е погасено заявеното за защита спорно субективно право или е отпаднал интересът от търсената с иска съдебна защита. С произнасяне по последния от изложението въпрос въззивната инстанция не е била сезирана и той не е обсъждан, поради което осъществяването на касационния контрол въз основа на него също е изключено. По изложените съображения ВКС, състав на Първо т.о.