Определение № 1088 от 11.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 679/2024 г.

Производство е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба подадена от С. М. П. и В. С. М.-П., последната действаща лично и като настойник на М. М. П., срещу определение № 13005 от 30.10.2023г. постановено по ч.гр.д. № 7022/2023г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение молбата им по чл.248 ГПК за допълване на постановеното по делото определение от 16.08.2023г. в частта му за разноските чрез присъждане в полза на молителите на разноски в размер на 10 667лв., съставляващи заплатено адвокатско възнаграждение за процесуалното им представителство в производството по разглеждане частната жалба на Е. Х. П.. Жалбоподателите искат отмяна на определението. Сочат, че съгласно чл. 81 ГПК съдът дължи произнасяне по разноските във всеки акт, с който приключва разглеждането на делото в съответната инстанция и това се отнася и за актове, с които се приключва частно по своя характер дело. В случая е приключено на въззивна инстанция обжалването на частно дело, което няма отношение към приключването и предмета на основното дело за делба, а касае разрешаването на процесуалния въпрос дали следва да се изчака решаването на друг преюдициален спор. Сочат практика на Върховния касационен съд, според която се присъждат разноски в производство по обжалване на определение за спиране. Представено е към частната жалба и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. Същото няма да бъде разглеждано, доколкото, както бе посочено по-горе, настоящето производство е по чл. 274, ал.2 ГПК. Обжалва се определение на въззивен съд, който се е произнесъл за първи път по отправено към него искане за присъждане на разноските, направени във въззивното частно гражданско дело - виж Тълкувателно решение № 6/2012г. на ОСГТК, т.24. Ответницата по частната жалба Е. Х. П. я намира за неоснователна. Частната жалба е подадена в срока по чл.275, ал. 1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. По основателността й Върховният Касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, установи следното: С определение от 16.08.2023г. по ч.гр.д. № 7022/2023г. Софийски градски съд е оставил без уважение частна жалба на Е. Х. П. срещу определение на Софийски районен съд по гр.д. № 50465/2020г. за спиране на производството по делото на основание чл. 229, ал.1,т.4 ГПК. С молба от 05.10.2023 г. ответниците по частната жалба С. М. П. и В. С. М.-П., действаща лично и в качеството й на настойник на М. М. П., са поискали по реда на чл. 248 ГПК допълване на постановеното в частта за разноските чрез присъждане в тяхна полза на разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за изготвяне и депозиране на отговор по частната жалба в размер на 10 667 лв. Молителите сочат, че разноските са им дължими с оглед позитивния за тях изход на производството по частна жалба (същата е оставена без уважение). Софийски градски съд е намерил молбата по чл. 248 ГПК за неоснователна. Посочил е, че в определението от 16.08.2023 г. действително липсва произнасяне по разпределение на отговорността за разноските направени от страните в производството по подадената от Е.Х.П. частна жалба, въпреки че искане за това е направено от ответните по жалбата страни. Изтъкнал е, че отговорността за разноски в исковия процес е функционално обусловена от изхода на спора, предмет на делото. Позовал се е на нормата на чл. 81 ГПК, според която съдът се произнася по разноските във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, което означава, че правото на страните да претендират и получат извършените в хода на делото разноски е обвързано от постановен от съда акт за приключване на делото в съответната инстанция, т.е. определение за прекратяване на делото или решение по съществото на правния спор. В случая определението, с което съставът на СГС се е произнесъл по частната жалба срещу определението по чл. 229 ГПК на Софийски районен съд, не е такъв акт по чл. 81 ГПК, с който съдът дължи произнасяне по отговорността на страните за разноски. Налице е висящо производство пред Софийски районен съд по правния спор на страните и основателността на претенцията на молителите за разноските, направени в производството пред СГС по ч.гр.д. № 7022/2023г., е в зависимост от крайния изход на спора след възобновяване на спряното производство по делба. Разноските, включително направените в настоящото производство, следва да се разпределят от първоинстанционния съд при постановяване на решение по спора и именно затова не са присъдени с акта на въззивния съд. Преценявайки горните обстоятелства, настоящият състав счита обжалваното определение за правилно. Предмет на обжалване пред Софийски градски съд по ч.гр.д. № 7022/2023г. е определение на първоинстанционния съд за спиране на производството по делото поради наличие на преюдициален спор. С постановеното от въззивния съд определение не се разрешава основния материалноправен спор между страните, нито се прекратява производството по този спор. За да възникне задължение на съда да се произнесе разпределението на отговорността за разноски съгласно чл. 81 ГПК е необходимо да се касае до акт, с който съответната инстанция се произнася по съществото на спора или слага край на производството поради наличие на процесуални пречки и недопустимост на процеса. Определението, с което се отменя или потвърждава спиране на производството по делото, не е такъв акт. Затова разноските, направени в производството по обжалване на определение за спиране, следва да бъдат взети предвид при разрешаване на спора по същество и да бъдат присъдени в зависимост от изхода му. В този смисъл са и съображенията в определение №41 от 23.03.2021г. по ч.гр.д. № 3311/2020г. на І г.о., определение № 472 от 21.10.2015г. по ч.гр.д. № 3437/2015г. на І г.о., определение № 208 от 03.05.2019г. по ч.т.д.№ 2833/2018г. на І т.о., определение № 1102 от 07.12.2012г. по ч.т.д. № 695/2012г. на ІІ т.о. (постановени в производства по чл. 248 или по чл. 274, ал.2 ГПК), които настоящият състав споделя. Соченото от жалбоподателите определение № 313 от 26.07.2016г. по ч.гр.д. № 2749/2016г. на ІІІ г.о., което е постановено в производство по чл. 274, ал.3 ГПК, не е в противен смисъл, тъй като визира хипотеза на разноски при прекратяване на производството не изцяло, а само спрямо една от страните. На основание изложеното молбата по чл. 248 ГПК правилно е оставена без уважение. Обжалваното определение следва да се потвърди. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.