Определение № 60588 от 08.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1300/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. А. К. и Р. А. Г. (лично и като наследници съгласно чл. 227 ГПК на починалия в хода на производството ищец и техен баща А. К. Ж.), чрез адв. Т. против решение № 12210 от 29.10.2020 г. по гр. дело № 1191/2020 г. на Апелативен съд – София, ГК, 12 - ти състав. Ответникът „Юробанк България“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Околовръстен път“ № 260, чрез адв. П. е подало отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който ангажира становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното: Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 8293/05.12.2019 г. по гр. д. № 10843/2018 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО I - 14 състав за отхвърляне на предявения от касаторите против „Юробанк България" АД отрицателен установителен иск (квалифициран от въззивната инстанция по чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл. 150, ал. 1 ЗЗД) - за признаване за установено в отношенията помежду им несъществуването на ипотечно право банката по договор за учредяване на ипотека, обективиран в нотариален акт № ..., т. .., рег. № ..., дело № ../... г. на В. М. - нотариус с рег. № 053 на НК върху недвижим имот, представляващ самостоятелно жилище, съставляващо първия етаж от източната половина на завършена масивна жилищна сграда - близнак, находящо се в [населено място], район „О. к.”,[жк], [улица], за обезпечаване на вземания по договор за банков кредит № BL20 от 10.10.2005 г., за които са издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист от 11.05.2011 г. по гр. д. № 3516/2011 г. на Софийски районен съд (СРС), I ГО, 37 - ми състав, и за събирането на които е образувано изп. д. № 20118380404500 на ЧСИ М. Б. с рег. № 838 на КЧСИ. Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е установил, че между А. К. Ж. (починал в хода на производството и заместен при условията на чл. 227 ГПК от касаторите) и наследодателката на ищците З. Д. З., от една страна и ответната търговска банка (тогава с наименование „Българска пощенска банка” АД) от друга страна, е сключен договор от 17.10.2005 г. за учредяване на ипотека върху собствения на първите двама недвижим имот, обективтивиран в нотариален акт № 30, т. IV, рег. № 9160, дело № 582/2005 г. на В. М. - рег. № 053 на НК. Предмет на обезпечение е вземането на банката - за главница, лихви и разноски от кредитополучателя „Каоби” ЕООД по договор за банков кредит № BL20 от 10.10.2005 г. Посочил е, че поради неизпълнение на задълженията на кредитополучателя по обезпечения с ипотеката договор, ответната банка се е снабдила с изпълнителен лист срещу длъжника. Той е издаден въз основа на заповед за изпълнение от 11.05.2011 г. по ч. гр. д. № 3516/2011 г. на СРС, 37 състав, и за удовлетворение на вземането е образувано изп. д. № 20118380404500 на ЧСИ М. Б.. Проследявайки подробно фактологията по развитие на така създадените правоотношения между банката, главния длъжник – кредитополучателя (който е обявен в несъстоятелност) и ипотекарните длъжници втората съдебна инстанция е направила съждение, че не се е осъществил релевирания от ищците юридически факт с последица несъществуване на ипотечното право на ответника по отношение на техния имот, а именно - погасяване по давност на обезпеченото с процесната ипотека вземане на банката срещу главния длъжник „Каоби“ ЕООД (н). Прието е, че в случая липсват данни да е изтекъл както срокът по чл. 110 ЗЗД на общата погасителна давност относно главницата на главното вземане и начислените такси, така и срокът по чл. 111 ЗЗД за вземанията за лихви и неустойки, произтичащи от договора за банков кредит от 10.10.2005 г. и анексите към него. В изложението по чл. 284 ал. 3, т. 1 ГПК касационните жалбоподатели обосноват искане за достъп до касация при предпоставката на чл. 280, ал. 2, предл.3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното решение. Твърди се, че то е постановено при неправилно тълкуване и прилагане на закона, явна необоснованост и грубо нарушение на правилата на формалната логика. Страната релевира доводи в подкрепа на обстоятелствата, на които основава искането си – т. е. прави идентични твърдения за погасено след 11.05.2016г. право на принудително изпълнение на вземането на банката по процесния договор за кредит срещу длъжника – кредитополучателя, обезпечено с ипотечното право на кредитора против ипотекарните длъжници, даващо право на предпочтително удовлетворение от техния имот. Аргументите, които се черпят са свързани със заявеното необсъждане от въззивния съд на доказателства, които са представени със сезиращата го жалба, с неправилната преценка на правното значение на издадените в полза на ипотекарните длъжници обезпечителни заповеди за спиране на изпълнението, както и с действието на решението от 26.06.2012 г. по ч. гр. д. № 13032/2011 г. на СГС, с което по реда на чл. 435 ГПК са отменени незаконосъобразните действия на ЧСИ М. Б. по процесното изпълнение, изразяващи се в издаване на постановление от 01.09.2011 г. за възлагане на имота. Поддържаното основание за достъп до касация – по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, не е налице. Касае се за самостоятелен фактически състав, предпоставката за реализиране на който е очевидната неправилност на въззивния съдебен акт и се отнася само до квалифицирани състави на неправилност. Това основание предпоставя обосноваване от касатора на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните. Такива пороци на съдебния акт са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване на правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за производството процесуални правила. В случая касаторите не обосновават, а и настоящата инстанция не констатира наличието на пороци с посочените характеристики. Изтъкнатите оплаквания в изложения по-горе смисъл изразяват по същество несъгласие на страната с решаващите изводи на въззивната инстанция за неоснователност на претенцията й и са свързани с преценка на доказателства, което е касационен довод по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на решението, но не реализират предпоставка за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В заключение следва да се посочи, че не е обосновано приложно поле на основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, последицата от което е недопускане до касационен контрол на въззивното решение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение