Определение № 496 от 30.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 1943/2014 г.

Производството е по чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на [фирма], [населено място] срещу определение от 14.05.14г., постановено от Пловдивския апелативен съд, с което е спряно производството по т.д.№ 449/14г. до постановяване на окончателно определение или решение по т.№ 2535/13г. на ВКС, І т.о. Частният жалбоподател поддържа, че определението е неправилно и моли за неговата отмяна. Ответникът [община] оспорва частната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение констатира, че частната жалба е допустима и основателна. Производството по т.д.№ 449/14г. е образувано по въззивна жалба на [община] срещу решение № 15/09.01.13г. по т.д.№ 863/12г. на Пловдивския окръжен съд, с което [община] е осъдена да заплати на [фирма] сумата от 106498.56 лв. по договор от 19.02.08г. за извършване на охранителна дейност, включваща възнаграждение по договора по 30 броя фактури за периода 30.11.11г. – 09.03.12г. и неустойка за забава в плащането. По направеното искане за спиране на производството по делото на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК е представено въззивно решение № 99/20.02.13г. по т.д.№ 1228/12г. на Пловдивския апелативен съд, с което [община] е осъдена да заплати на [фирма] сумата от 266112 лв., представлява възнаграждение по договор 19.02.08г. за периода от месец август 2010г. до месец октомври 2011г. За да постанови обжалваното в настоящото производство определение въззивният съд е приел, че предмет и на двете дела е изпълнението по един и същи договор, като на обсъждане подлежала и действителността на анекс и ако съдът приемел, че анексът е сключен в нарушение на закона, то той би бил изправен пред същата фактическа обстановка, каквато е била предмет на т.д.№ 1228/12г. Изложени са съображения, че при „наличието на спор между едни и същи страни въз основа на един и същи договор и на идентична фактическа и правна обстановка, е недопустимо постановяване на евентуално взаимно противоречащи се правни изводи и съдебни решения”. Определението е неправилно. Съгласно разпоредбата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК съдът спира производството, когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора. Съществуващата връзка между двете дела следва да е на преюдициалност, като съдът по спряното дело ще може да се позове на силата на пресъдено нещо на решението по обуславящото дело. В случая предмет и на двете дела са вземания за възнаграждение по договор от 19.02.08г., но по всяко от делата на доказване подлежат както изпълнението на задължението да се извършва охранителна дейност, така и евентуалните възражения за заплащане на възнаграждение за съответните искови периоди. Ако въззивният съд основе решението си анекс към договора или приеме, че същият е недействителен, така както са изложени мотивите в обжалваното определение, то фактическата обстановка и доказателствения материал не са идентични, още повече, че обуславящо значение за въззивния съд нямат установените факти и обстоятелства от друг съдебен състав по друг спор между страните въз връзка с вземания за възнаграждения за други периоди. По тези съображения определението на въззивния съд следва да се отмени и делото да се върне на Пловдивския апелативен съд за разглеждане на въззивната жалба. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд