Определение № 4316 от 25.04.2025 г. на ВАС по адм. д. № 10008/2024 г.

Производството е по реда на чл. 248 ГПК във вр. с чл. 144 АПК. Постъпила е молба от "Йеттел България" ЕАД за изменение на решение № 2497 от 12.03.2025 г. на Върховния административен съд, осмо отделение, постановено по адм. д. № 10008/2024 г., в частта му за разноските. Твърди се, че присъдените в полза на НАП разноски са прекомерни. Доводите в тази насока са обосновани от едно страна с правната уредба на разноските в ДОПК, а от друга с аргументи, че съдът не е следвало да прилага разпоредбите на Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения предвид тълкуването на закона, дадено в решението на Съда на Европейския съюз по дело С – 438/22 г. Навеждат се аргументи, че преценката за присъждане на възнаграждение за юрисконсулт следва да бъде съобразена с действително положения от юрисконсулта труд, фактическата и правната сложност на делото. По изложеното се гради извод, че са налице основания за изменение на решението в частта му за разноските, като в полза на насрещната страна следва да бъде присъдено юрисконсулско възнаграждение за един адвокат под установения минимум в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Ответният по молбата директор на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" – София е взел становище за нейната неоснователност. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като съобрази данните по делото и закона, намира за установено следното: Молбата е подадена в срок, от надлежна страна, поради което е допустима и следва да бъде разгледана. По същество е неоснователна. От данните по делото е видно, че с решение № 2497 от 12.03.2025 г. на Върховния административен съд, осмо отделение, постановено по адм. д. № 10008/2024 г., е отменено Решение № 11530 от 10.07.2024г., постановено по дело № 12055/2023г. по описа на Административен съд-София-град и е отхвърлена жалбата на "Йеттел България" ЕАД срещу Решение за отказ за разглеждане на искане за прихващане и/или възстановяване № П-29002922233515 от 19.01.2023 г., издадено от органите по приходите, мълчаливо потвърдено по реда на чл.156, ал.4 от ДОПК. С решението съдът е осъдил "Йеттел България" ЕАД, ЕИК 130460283, със съдебен адрес гр.София, [жк], [адрес] да заплати на Националната агенция за приходите сумата от 108 631, 72 лв., разноски за всички инстанции. В мотивите на решението е посочено, че при определяне на разноските е съобразен размерът на отхвърлената част от жалбата, както и представените от страните списъци с разноски. Макар и да не е посочено изрично, от изложеното става ясно, че при определяне на размера на юрисконсултското възнаграждение за една инстанция съдът е приложил разпоредбите на Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В молбата за изменение на решението в частта му за разноските се твърди, че присъдените в полза на НАП разноски за юрисконсултско възнаграждение са прекомерни, като съдът не е следвало да прилага разпоредбите на Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения предвид тълкуването на закона, дадено в решението на Съда на Европейския съюз по дело С – 438/22 г. По така изложените доводи настоящата съдебна инстанция съобрази следното: Съгласно чл. 161, ал. 1, изречения второ и трето ДОПК в производствата по оспорване на ревизионни актове на ответника се присъждат разноски съобразно отхвърлената част от жалбата. На администрацията вместо възнаграждение за адвокат се присъжда за всяка инстанция юрисконсултско възнаграждение в размера на минималното възнаграждение за един адвокат. Според чл. 1 от Наредба № 1/9.07.2004 г. с тази наредба се определя минимален размер на възнаграждението за оказваната от адвоката правна помощ. Разпоредбата на чл. 161, ал. 1 ДОПК е специална и не може да бъде дерогирана от разпоредбите на другите процесуални закони - чл. 78, ал. 8 ГПК и чл. 143, ал. 3 АПК. Не може да бъде споделен довода на молителя за неприложимост на Наредба № 1/2004 г. с оглед постановеното от СЕС Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22. В т. 54 от това решение Съдът на Европейския съюз действително приема, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, че съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта". При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Съгласно чл. 101, пар. 2 ДФЕС споразуменията или решенията, които са забранени в съответствие с този член, са нищожни и тази нищожност е задължителна за съда (т. 57 и т. 58). Изводът, който налага така приетото от СЕС решение е, че съдът не е длъжен да съобрази забраната в чл. 78, ал. 5 ГПК и в чл. 161, ал. 2 ДОПК да присъжда по-малко от минималния размер на адвокатските възнаграждения. Според т. 2 от диспозитива на Решението на СЕС от 23 ноември 2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 чл. 101, пар. 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, пар. 3 ДЕС и с Директива 77/249/ЕИО на Съвета от 22 март 1977 година относно улесняване на ефективното упражняване от адвокатите на свободата на предоставяне на услуги трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, съгласно която в полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда адвокатско възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт. В същия смисъл са и мотивите на постановеното от Конституционния съд на Република България Решение № 10/29.09.2016 г. по конст. д. № 3/2016 г., обн. ДВ, бр. 79/7 октомври 2016 г., с което е отхвърлено искането на омбудсмана за установяване на противоконституционност на чл. 78, ал. 8 ГПК, обн., ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г. и на чл. 161, ал. 1, изр. три ДОПК, обн., ДВ, бр. 105 от 29.12.2005 г. Във връзка със законодателното решение да се присъжда юрисконсултско възнаграждение в размера на минималното адвокатско възнаграждение Конституционният съд приема, че макар и несъвършено, то може да се възприеме като обществено оправдано и необходимо пред перспективата да няма изобщо такова. Изводът, който се налага, е че доколкото юрисконсултът се намира в трудови (служебни) правоотношения с представлявания, респ. учреждението, където е административният орган, той не договаря възнаграждението си за процесуалното представителство по конкретното дело на пазарен принцип. Необходима е регламентация на начина за определяне на неговото възнаграждение, както е приел и Конституционният съд, и наличието на такава не би могла да ограничава конкуренцията. Поради това не следва от Решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 абсолютната неприложимост на наредбата, определяща минималните адвокатски възнаграждения с оглед материалния интерес, при присъждането на юрисконсултско възнаграждение. В съответствие с това решение на СЕС в практиката си Върховният административен съд приема, че когато юрисконсултското възнаграждение, определено на основание чл. 161, ал. 1 ДОПК в размера на минималното адвокатско възнаграждение, е прекомерно с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото и не съответства на осъществената от юрисконсулта правна помощ, съдът може да присъди на администрацията възнаграждение в по-нисък от минималния размер. Данните по делото сочат, че ответникът е представляван от юрисконсулт във всички проведени открити съдебни заседания, както в първата, така и в касационната инстанция. Юрисконсултът е написал и касационните основания по подадената от директора на Д "ОДОП" София касационна жалба против първоинстанционното решение. Изложеното налага извод за това, че обемът на действително предоставената от пълномощника на ответника правна защита не обосновава прекомерност на присъденото юрисконсултско възнаграждение и подадената молба за изменение на решението в частта му за разноските се явява неоснователна. Водим от горното и на осн. чл. 248, ал. 1 ГПК във вр. с § 2 ДР ДОПК и чл. 144 АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение,