Решение № 112 от 14.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 372/2010 г.

Решение № 112 от 14.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 372/2010 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Светла Цачева Производство по чл. 290 ГПК. С определение № 631 от 10.06.2010 г. е допуснато касационно обжалване на решение № 141/30.10.2009 г., постановено от Варненски апелативен съд по гр. д. № 292/2009 г. в частта, с която предявеният от И. П. И. от [населено място] против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, т. 2 ЗОДОВ е отхвърлен за разликата между 3000 лева и 150000 лева. Касационно обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по обуславящия изхода на делото материалноправни въпроси по приложението на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, а именно: може ли да се квалифицира като извършено при опасен рецидив деяние, за което наказателният съд е оправдал подсъдимия; има ли отношение към справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди съдебното минало на пострадалия от незаконно обвинение; съставлява ли съпричиняване по смисъла на чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ за привличането на едно лице като обвиняем силно обремененото му съдебно минало и в кои случаи пострадалия от незаконно обвинение е предизвикал и съпричинил с действията си наказателна репресия срещу себе си, както и по процесуалния въпрос по приложението на чл. 266 ГПК - допустимо ли е във въззивното производство ответникът да въвежда довод за съпричиняване от страна на пострадалия. По приложението на чл. 266, ал. 1 ГПК: Както вече Върховният касационен съд се е произнесъл в решение № 284 от 21.07.2010 г. по гр. д. № 378/2009 г. на Четвърто гражданско отделение, постановено по реда на чл. 290 ГПК, при действието на ограничения въззив, въведен с ГПК от 2007 г., във въззивното производство страните могат да сочат и представят само доказателства за нововъзникнали факти, както и такива, за които не са могли да узнаят, посочат и представят до подаване на жалбата, съответно в срока за отговор - чл. 266, ал. 2 ГПК. Настъпващата още с първоинстанционното производство поетапна преклузия за посочване и представяне на доказателства изключва възможност страната да поправи във въззивната инстанция собствената си небрежност. Законът предоставя възможност на страните да попълнят делото с относимите към спорното право доказателства и в тази фаза на процеса само в случаите, когато са съществували обективни пречки доказателствата да бъдат посочени и представени в срок при разглеждане на делото от първата инстанция. Във въззивното производство страната може да иска и събиране на доказателства, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения - чл. 266, ал. 3 ГПК. Такива са не само доказателствата, които страната е поискала, но не са били събрани от съда в нарушение на съдопроизводствените правила, но и доказателствата, които страната не е представила поради пропуск на съда при изпълнение на служебните му задължения по чл. 146 ГПК да разпредели доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти и да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. В този случай въззивният съд е длъжен да допусне доказателствата на основание чл. 266, ал. 3 ГПК, когато с въззивната жалба, съответно с отговора или насрещната въззивна жалба, страната е поискала събирането им - чл. 260, т. 6 ГПК. По приложението на чл. 2, ал. 2, т. 1 ЗОДОВ: Съгласно чл. 413, ал. 2 НПК, влязлата в сила присъда е задължителна за гражданския съд по въпросите извършено ли е деянието, виновен ли е деецът и наказуемо ли е деянието. Когато едно лице е обвинено в извършване на престъпление, за което е оправдано с влязла в сила присъда, държавата отговаря за вредите, причинени от органите на дознанието, следствието и прокуратурата от незаконно повдигнатото и поддържано обвинение - чл. 2, ал. 2, пр. 1 ЗОДОВ. При определяне размера на обезщетението за вреди от незаконни процесуални действия на правозащитните органи, гражданският съд съобразява данните за личността на пострадалия, но при тази преценка не може да се позовава на обстоятелства относно деянието, за което лицето е било оправдано. Обвинението в извършване на тежко умишлено престъпление, за което лицето е било оправдано сочи за по-висок интензитет на претърпените морални вреди, но не дава основание за негативна преценка за личността на незаконно обвинения. Несъмнено, съдебното минало на пострадалия е фактор, който следва да бъде отчетен при преценка на личността му, но доколко повдигането на обвинение за деяние, което лицето не е извършило се е отразило негативно на физическото здраве, психиката му, на контактите и социалния му живот следва да бъде преценявано с оглед конкретиката на случая. Съгласно чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ, когато пострадалият виновно е допринесъл за увреждането, дължимото от държавата обезщетение се намалява. Обезщетението се намалява, когато настъпилия вредоносен резултат е в причинно-следствена връзка с поведението на пострадалия; когато пострадалия с действията си по време на наказателното преследване недобросъвестно е създал предпоставки за повдигане и поддържане на незаконно обвинение. Такива действия са недобросъвестно направени неистински признания; въвеждането на органите на разследването в заблуждение с цел да се прикрият определени обстоятелства, да се забави или опорочи разследването на престъпление. Обремененото съдебно минало на пострадалия от незаконно обвинение не е фактор, имащ отношение към хипотезата на чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ - съдебното минало на лицето няма отношение към законността на действията на правозащитните органи при привличане на едно лице към наказателна отговорност и осъществяването спрямо него на процесуална принуда. В решението на Софийски апелативен съд е прието за установено, че с постановление от 11.08.2001 г., ищецът И. Патлейчев И. е бил привлечен като обвиняем в извършване на престъпления по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и 3 и т. 1, пр. 1 НК, вр. чл. 115 , вр. чл. 20 НК за това, че в съучастие като съизвършител с Х. Г. и Д. Й. умишлено е умъртвил М. П. В. по особено мъчителен начин за убития с особена жестокост и представляващо опасен рецидив, по което обвинение е била взета мярка за неотклонение "задържане под стража". С присъда № 109 от 16.12.2005 г. по н. о. х. д. № 184/2005 г., Шуменски окръжен съд е признал И. И. за невинен и го е оправдал по повдигнатото му обвинение по чл. 116, ал. 1, т. 6 НК, като го е признал за виновен в извършване на престъпление по чл. 131а вр. чл. 129 , вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 29 НК, за което го е осъдил на шест години лишаване от свобода. С присъда от 9.03.2006 г. по н. о. х. д. № 23/2006 г. на Варненският апелативен съд, И. И. е бил признат за невинен и оправдан и по обвинението по чл. 131а вр. чл. 129 , вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 29 НК. Присъдата на Варненски апелативен съд е потвърдена от Върховния касационен съд с решение № 1128 от 6.02.2007 г. по н. д. № 592/2006 г. Мярката за неотклонение "задържане под стража", взета по отношение на И. И. е била изменена в подписка на 9.03.2006 г. На 10.03.2006 г. е бил освободен от ареста. През 2001 г. ищецът е осъден на една година лишаване от свобода за престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 2 НК по н. о. х. д. № 622/2001 г. на Шуменски окръжен съд, а през 2003 г., с присъда по н. о. х. д. № 1537/2003 г. на Шуменски районен съд е осъден на една година лишаване от свобода за престъпление по чл. 346, ал. 2, т. 1 и т. 3 НК. При така установените факти, въззивният съд е приел, че повдигнатото обвинение и задържането под стража са се отразили тежко на психиката на ищеца, който е изживял тревога, страхове, притеснения; настъпила е негативна промяна в характера му, както и върху социалния му живот, изразяващи се в депресираност, десоциализация и затруднено адаптиране към социалната среда. Приел е, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчете и обремененото съдебно минало на ищеца (обстоятелството, че деянието е извършено при условията на опасен рецидив), тъй като негативните изживявания, свързани с повдигнатото обвинение и задържането под стража са му се отразили в по-малка степен, отколкото на личност с чисто криминално минало. Съдът е приел, че ищецът е допринесъл за настъпване на вредите с поведението си, което макар и несъставляващо престъпление е силно укоримо - несъответстващо на поведението на добър гражданин и човек, полагащ достатъчно грижи за запазване на правата и интересите си. Като укоримо поведение съдът е отчел, че ищецът е попаднал на местопрестъплението не случайно, а умишлено при уговорка да участва в нанасянето на побой над убития М. В. срещу възнаграждение от 500 лева; възпрепятствал е свидетеля на убийството Х. при опита му да избяга и да потърси помощ; след убийството е напуснал местопроизшествието, а за оказаното съдействие е получил възнаграждение от извършителя на убийството. Тези обстоятелства са обусловили извод на съда, че обезщетението следва да бъде редуцирано при 80% съпричиняване от страна на ищеца, предвид което и на основание чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗОДОВ е осъдил ответника Прокуратурата на Република България да заплати сумата 3000 лева. Като основателен в размер на 643,40 лева е уважил и иска с правно основание чл. 86 ЗЗД - присъдил е обезщетение за забава в размер на законната лихва за времето от влизане на оправдателната присъда в сила до завеждане на иска. В касационната жалба против решението на Варненски апелативен съд, постъпила от И. Петлейчев И. се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по възражението за съпричиняване в нарушение на чл. 266, ал. 1 ГПК, а при определяне размера на обезщетението е формирал изводи, несъответстващи на доказателствата по делото: приел е, че деянието, за което ищецът е оправдан от наказателния съд е извършено при условията на опасен рецидив и е ценил поведението на ищеца като укоримо, без да има доказателства за проявена недобросъвестност от негова страна. Ответникът по касационната жалба Прокуратурата на Република България я оспорва като неоснователна и моли въззивното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че касационните оплаквания срещу въззивното решение са основателни. В нарушение на чл. 266, ал. 1 ГПК, въззивният съд е разгледал възражение за съпричиняване от страна на пострадалия, въведено с въззивната жалба, без да са били налице причини, попречили на страната да заяви възражението своевременно. Правоизключващото възражение за съпричиняване (позоваване на обстоятелство, което изключва правото на пострадалия да претендира пълно обезщетение за претърпените вреди), не е било въведено от ответника в срока по чл. 131 ГПК, нито в първото заседание по делото в отговор на въпрос на съда за изясняване на фактите по делото - 145, ал. 1 ГПК. Възражението е въведено от Прокуратурата на Република България едва с въззивната жалба против първоинстанционното решение, поради което въззивния съд, в нарушение на съдопроизводствените правила е разгледал и се е произнесъл по обстоятелства, които са преклудирани в първоинстанционното производство. Основателно е и касационното оплакване за необоснованост на формирания извод, че деянието, за което ищецът е бил незаконно обвинен е било извършено при опасен рецидив. Правната квалификация на деяние, за което лицето е оправдано с влязла в сила присъда, не може да бъде ценена като обстоятелство, имащо отношение към личността на пострадалия от незаконно обвинение. Допуснатите нарушения на съдопроизводствените правила обаче не са се отразили на правилността на обжалвания съдебен акт като краен резултат предвид формираният краен извод на съда относно справедливия размер за обезщетяване на понесените от ищеца вреди. Правилен, формиран в съответствие с доказателствата по делото е изводът, че претърпените от ищеца вреди следва да бъдат ценени с оглед доказателствата за предишни ефективно изтърпяни присъди; че негативните изживявания, свързани с повдигнатото обвинение и задържане под стража са се отразили в относително по-малка степен - повдигнатото неоснователно обвинение се посреща различно от лице, спрямо което никога не е била упражнявана процесуална принуда, в сравнение с лице, което е извършвало престъпления и е било обект на наказателно преследване. Определеното от въззивния съд обезщетение се явява в справедлив размер с оглед действителните морални вреди на ищеца без да се отчита съпричиняване, поради което обжалваният съдебен акт следва да бъде оставен в сила. Воден от изложеното, Върховния касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение