Определение № 66 от 19.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3851/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба с вх. № 8603/06.11.2020 г. по регистъра на ВКС /Върховен касационен съд/, подадена от Д. В. С., чрез адвокат П. М. срещу определение № 394 от 09.10.2020 г. по ч. гр. дело № 2937/2020 г. на ВКС, гражданска колегия, състав на трето отделение, с което е оставена без разглеждане подадена от Д. В. С. частна жалба с вх. № 5345/06.07.2020 г. по регистъра на ВКС срещу определение № 413 от 26.05.2020 г. по гр. дело № 740/2020 г. на ВКС, IV г. о., с което не е допуснато касационно обжалване на решения със следните номера - № 4559/20.06.2019 г., № 26640/25.09.2019 г. и № 8058/26.11.2019 г. по гр. дело № 616/ 2019 г. на Софийски градски съд. Ответникът „Уникредит Булбанк“ АД, гр. София не е взел становище. Ответникът „Кредит Фактор“ ЕООД, гр. София в отговора по чл. 276, ал. 1 ГПК поддържа становище за неоснователност на частната жалба. ВКС, гражданска колегия, състав на трето отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Направено е искане настоящият състав на ВКС да сезира общото събрание да постанови тълкувателно решение по реда на чл. 292 ГПК по въпрос, формулиран както следва: „Дали всеки съд в т.ч. и ВКС при всяко свое разглеждане без значение от етапът и процедурата, по която го прави дължи изпълнение на вменените му като съд служебни задължения /и/или връщане на предходния за изпълнението им/, за да бъдат спазени всички свръхповелителни /императивни норми и принципи, които са му /на съда/ вменени ? Има ли изключения за съдебни инстанции, а и съответно за спазване на: служебни задължения и принципи и норми; и кои са те ?“. Въпросът, с който се третира необжалваемост на определение по чл. 288 ГПК, не е противоречиво разрешаван от състави на ВКС, поради което не са налице предпоставки по чл. 292 ГПК за сезиране на общото събрание на съответната колегия на ВКС, респективно за спиране на настоящето производство. Не са налице предпоставки по чл. 628 ГПК за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС, тъй като настоящият процесуалноправен спор не е свързан с тълкуване разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването или валидността на акт на органите на Европейския съюз. Позоваването на частната жалбоподателка на „правото на ЕС“ не е относимо към мотивите на обжалваното определение на ВКС във връзка, с което се излагат и следващите мотиви. Искането за „допълнение на „Т.Д. № 1/2020 на ОСГТК на ВКС“ с настоящият въпрос“ е също така неоснователно, тъй като предметът на процесуалноправния спор – приетата от предходния състав на ВКС необжалваемост на определение по чл. 288 ГПК е неотносим към въпроса, по който е образувано тълкувателното дело, формулиран както следва: „Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правните сделки, които са от значение за решаване на правния спор, или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата страна е направила съответно възражение за нищожност?“. Цитираният въпрос може да има отношение единствено към материалноправния спор, по който се е произнесъл Софийски градски съд с решение № 4559/20.06.2019 г. по гр. дело № 616/2019 г., по което не е допуснато касационно обжалване с посоченото определение № 413/26.05.2020 г. на състав на ІV г.о. на ВКС, частната жалба срещу което, подадена от настоящата частна жалбоподателка е оставена без разглеждане от предходния състав на ВКС с обжалваното пред настоящата инстанция определение. Неоснователно е и искането за спиране на настоящето производство до приемане на тълкувателно решение по т. дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Затова следва да се оставят без уважение посочените по - горе искания. По частната жалба, с която е сезиран, настоящият състав намира следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна поради следните съображения: Съставът на ВКС, постановил обжалваното определение е мотивирал изводи за процесуална недопустимост на частната жалба срещу определение № 413/26.05.2020 г. по гр. дело № 740/2020 г. на ВКС, IV г. о., с което не е допуснато касационно обжалване на решения със следните номера - № 4559/20.06.2019 г., № 26640/25.09.2019 г. и № 8058/26.11.2019 г. по гр. дело № 616/2019 г. на Софийски градски съд. Посочил е, че определението, с което ВКС се произнася по допускането на касационен контрол не подлежи на обжалване, тъй като самата касационна жалба не поражда директно задължение за съда да я разгледа по същество, а развитието на касационното производство е предоставено на преценката на съда, което произтича от селективния характер на касационното обжалване и следва директно от уредбата на касационното производство по ГПК. В допълнение е изложено, че съгласно разпоредбата на чл. 296, т. 3 ГПК, влизат в сила решенията, по които касационната жалба не е допусната до разглеждане, в който смисъл е и трайно установената практика на ВКС. Настоящият състав на ВКС споделя изложените изводи на предходния състав, обусловили крайния изход на спора по процесуалната допустимост на частната жалба срещу определение на състав на ВКС по чл. 288 ГПК. Характеристиката на определенията по чл. 288 ГПК е разяснена с ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. и ТР № 2 от 28.09.2011 г. по т. дело № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС. В първото е очертан предмета на производството по чл. 288 ГПК чрез разясняване на общите и допълнителни основания за допускане на касационен контрол, а във второто е тълкувана разпоредбата на чл. 292 ГПК. Двете тълкувателни решения са форма на общо /нормативно/ тълкуване, с което са посочени особеностите на определенията по чл. 288 ГПК, като съдебни актове, с които съставите на ВКС не осъществяват тълкувателна, решаваща дейност, а проверка за наличието на основания за допускане на касационен контрол със самостоятелно значение, да предопредели по – нататъшния ход на касационното производство, без да влияят върху изхода на делото, респективно върху разрешаване на правния спор. Именно по тези свои особености определенията по чл. 288 ГПК, с които не се допуска касационно обжалване се характеризират като съдебни актове, които не преграждат производството, респективно не подлежат на инстанционен контрол. Нормата на чл. 296, т. 3 ГПК изрично ги определя като основание за влизане в сила на въззивното решение. Изложеното е в съответствие и с разрешенията, приети с решение № 4/2009 г. на Конституционния съд на Република България, съгласно което такова ограничение в приложното поле на касационното обжалване не противоречи на принципите на правовата държава. Доводите в частната жалба са неоснователни като несъобразени с горните правни разрешения, както и с предмета на правно регулиране на правото на ЕС /Европейския съюз/. Правото на ЕС не урежда правни способи за контрол пред националните съдилища върху спазването на общностното право, различни от установените в националните законодателства на държавите членки. Организацията на съдебните системи, както и на съдебния процес пред гражданските и другите видове съдилища, се уреждат от вътрешното право на всяка държава по силата на принципа на институционалната автономия. Изложеното означава, че държавите притежават процесуална автономия да установят процедурните средства и норми за правна защита на едно право, като Съдът на ЕС установява единствено изискванията, на които тези правила трябва да отговарят. Всяка държава член на ЕС има правомощието да определи компетентните юрисдикции и да регламентира процесуалните механизми, предназначени да осигурят защитата на правата, които правните субекти извличат от правото на ЕС. В тази връзка следва да се има предвид, че в практиката на Съда на ЕС е уточнено, че за да се гарантира стабилността на правото и на правоотношенията, както и доброто правораздаване, е необходимо съдебните решения, които са станали окончателни след изчерпване на наличните способи за защита или след изтичане на предвидените за тази защита срокове, да не могат повече да бъдат оспорвани (Решение от 30 септември 2003 г. по дело K цbler, C-224/01, Recueil, стр. I-10239, точка 38, Решение от по дело Kapferer, C-234/04, Recueil, стр. I-2585, точка 20 и Решение от по дело Fallimento Olimpiclub, C-2/08, Сборник, стр. I-7501, точка 22). От изложеното следва, че, съгласно практиката на Съда на ЕС, общностното право не налага на националната юрисдикция да не прилага вътрешните процесуалноправни норми, които придават на дадено решение сила на пресъдено нещо (в този смисъл Решение от 1 юни 1999 г. по дело Eco Swiss, C-126/97, Recueil, стр. I-3055, точки 47 и 48, Решение по дело Kapferer, посочено по-горе, точка 21, както и Решение по дело Fallimento Olimpiclub, посочено по-горе, точка 23). Не са обосновани и доводите в частната жалба за противоречие на постановения правен резултат с цитираните в жалбата решения на Съда на ЕС, тъй като те засягат различна от настоящата хипотеза, а именно съображения, затова, че не следва да се допуска правна уредба на държава членка, която да не дава възможност на съда в заповедното производство, макар да е установил наличието на всички необходими за това правни и фактически обстоятелства, да преценява служебно неравноправния характер на клауза между продавач или доставчик и потребител, освен ако последният не подаде изрично възражение. Настоящият случай, както подробно се отрази по - горе има друг предмет - спор по процесуалната допустимост на частната жалба срещу определение на състав на ВКС по чл. 288 ГПК. Същият спор се свежда до процесуалноправния въпрос за обжалваемостта на определенията на ВКС, постановени по реда на чл. 288 ГПК и няма за цел проверка на всички правнорелевантни факти и събрани доказателства, въз основа на които да се пререшава по същество материалноправният спор между страните, като се правят изводи за наличието или отсъствието на неравноправни клаузи, в каквато насока са доводите в частната жалба. Тези въпроси са извън предмета на производството по чл. 274, ал. 2 ГПК за проверка правилността на определението на предходния състав на ВКС. Предвид всичко изложено по – горе, настоящата инстанция приема, че не са до пуснати нарушения на закона, поради което обжалваното определение на състава на ВКС следва да бъде потвърдено като правилно. По тези съображения, Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение