Решение № 107 от 25.02.2026 г. на ВКС по н. д. № 1132/2025 г.

Производството е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по повод на касационна жалба от защитника на подсъдимия Ж. В. Б. адвокат И. Х. срещу решение № 170 от 20.10.2025 г., постановено по ВНОХД № 444/25 г. по описа на АС - Пловдив, с което съдът потвърдил присъда на ОС – Пловдив по НОХД№ 1164/2025 г., с която на подсъдимия Ж. В. Б. за престъпление по чл. 124 ал.1, вр. с чл.128 ал. 2 вр. с ал.1 от НК и на основание чл.58 а, вр, чл. 54 от НК е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 3 години и 8 месеца, при първоначален общ режим на изтърпяване. Приспаднато е от подлежащото на изтърпяване на наказание, изтърпяното от подсъдимия предварително задържане. Извършено е разпореждане с веществените доказателства. На основание чл. 189 ал.3 от НПК на осъдения подсъдим са възложени направените по делото разноски. С касационната жалбата се иска постановяване на решение, с което размерът на наказанието на подсъдимия да бъде намален под три години, а изтърпяването му отложено при условията на чл. 66 ал.1 от НК. В съдебно заседание защитникът поддържа жалбата на основанието посочено в нея - явна несправедливост на наказанието /чл.348 ал.1 т. 3 от НПК/. Представителят на прокуратурата счита, че жалбата е изцяло неоснователна, а определеното наказание е справедливо. Подсъдимият, редовно уведомен, не се явява и не взема становище пред касационната инстанция. Върховният касационен съд, след като се запозна с доводите на страните, и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери жалбата за неоснователна.. В подкрепа на соченото касационно основание защитата развива два конкретни довода. На първо място неправилно АС – Пловдив въобще не е взел предвид настъпилото след постановяването на първоинстанционната присъда влошаване на здравословното състояние на подсъдимия, при преценката за справедливост на наказанието. Отделно от това въззивният съд макар да е установил частична неправилност на мотивите на първоинстанционния, в частта относно индивидуализацията на наказанието и то във вреда на подсъдимия, по никакъв начин не е предприел съответно на тази констатация смекчаване на санкцията. Става дума за констатацията на ОС – Пловдив, че подсъдимият сам си е причинил алкохолна болест с погрешния си избор на морално – етични ценности и начин на живот, поради което наличието й не следва да се взема в предвид като смекчаващо вината обстоятелство. Всъщност видно от мотивите на въззивния съд/ стр.9 и 10 от въззивното решение/, които защитата иначе коректно цитира и двете обстоятелства са констатирани от АС – Пловдив и правилно са оценени от него като смекчаващи. От това обаче не следва автоматично смекчаване на санкцията. Преценката за справедливост на наказанието не е аритметична операция. Не случайно извън подбудите на дееца чл.54 от НК не съдържа дори примерно изброяване на останалите релевантни за индивидуализацията на наказанието обстоятелства. Решаващият съд е свободен по вътрешно убеждение да установи, както техния вид и брой, така и относителната им тежест, след което да извърши собствена преценка за справедливото във всеки конкретен случай наказание, като се ръководи от целите на специалната и генералната превенция по чл. 36 ал.1 от НК. В конкретния случай следва да бъде споделен крайният извод на АС – Пловдив, че въпреки неправилната интерпретация на първата инстанция на двете конкретни обстоятелства, посочени по -. горе, определената санкция е справедлива по вид и размер. Макар да не го формулира изрично, въззивният съд очевидно възприема наличен баланс на отегчаващи и смекчаващи вината обстоятелства. Отегчаващите са свързани със самото деяние/ извършено на публично място, по незначителен повод, при механизъм и със средство, разкриващи относително по висока степен на обществена опасност от обичайните за деянията с правна квалификация по чл. 124 от НК. Нанесен е удар с нож за хранене в гърба на пострадалия и в близост до бъбреците./. Смекчаващите касаят обремененото здраве и психика на подсъдимия. При тази преценка правилно като справедливо е оценено определеното от ОС – Пловдив наказание от 5 г. и 6 месеца, което е под средния предвиден в закона размер, а след задължителната редукция по чл.58 а от НК се доближава до предвидения в закон специален минимум от 3 години лишаване от свобода. В заключение, не е налице релевираното с жалбата касацонно основание, поради което атакуваното решение следва да бъде оставена в сила.