Решение № 108 от 29.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 296/2009 г.

Решение № 108 от 29.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 296/2009 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Снежанка Николова Производството е по чл. 290 ГПК, образувано по касационната жалба на С. И. С., Г. И. Г., К. И. С., П. Г. С., С. К. Г. и В. С. С. от гр. В., всички чрез пълномощника им а. Р. Д., против въззивното решение от 30.10.2008 г. по гр. д. № 866/2008 г. на Варненския окръжен съд. С него е оставено в сила първоинстанционното решение от 4.03.2008 г. по гр. д. № 1310/2007 г. на Варненския районен съд, с което са отхвърлени исковете им против О. В. за признаване за установено между тях, че са собственици на имот в гр. В., м. "С" /Акчелар/, представляващ имот пл. № 505 по действуващия ПНИ на СО "С" с площ 1.100 дка, при описаните в решението граници, ведно с построената в имота тухлена постройка с дървен навес, на основание наследство и придобивна давност. Касаторите поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост с искане за отмяната му и вместо това предявените установителни искове за собственост бъдат уважени. Претендират и присъждане на направените съдебни разноски. Ответникът - О. В. не е взел становище по касационната жалба. С определение № 476 от 24.06.2009 г. Върховният касационен съд е допуснал касационното обжалване на въззивното решение по подадената касационна жалба, на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Като прецени данните по делото, настоящият състав на II г. о. на ВКС, приема следното: За да потвърди първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен, въззивният съд е приел, че ищците не са установили по несъмнен начин, че към датата на установяване на владението на наследодателите им - 1964 г., когато е сключен частния писмен договор за покупко-продажба, праводателката по него е запазила собствеността си върху спорния имот, представлявал земеделски имот. От данните в заключението на техническата експертиза за статута му като такъв към 1956 г. и 1977 г. и липсата на доказателства за обратен извод, следва, че упражняваното владение в периода до 1996 г. не може да доведе до придобиване по давност, с оглед разпоредбата на чл. 86 ЗС, а от изменението й през 1996 г. до предявяване на иска не е налице необходимия по закон десетгодишен срок за този придобивен способ, с оглед спирането на давността с § 1 ЗД на ЗС, в сила от 1.06.2006 г. Произнасянето по въпроса за пречките за настъпване на правните последици на придобивната давност като способ за придобиване правото на собственост върху имота, при установено владение върху него през 1964 г. със сключването на писмения договор за покупко-продажба, е обусловил и направения от въззивния съд извод за неоснователност на предявения установителен иск. С оглед представената съдебна практика, изразяваща се в приложеното решение на ВКС по гр. д. № 3398/2007 г., в което е прието, че пречката за придобиване по давност е разпоредбата на чл. 29, ал. 1, т. 4 ЗСГ (отм.), която е отпаднала с отмяната на Глава II на ЗСГ през март 1990 г., поради което и от този момент периодът на упражнявано владение е релевантен за настъпване на придобивна давност, е допуснато и касационното обжалване на въззивното решение. Като прецени данните по делото във връзка с доводите на страните, настоящият състав намира направения от въззивния съд в обжалваното решение извод за правилен, поради което и същото следва да се остави в сила. Съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС давностното владение в посочения срок от десет години е основание за придобиване на право на собственост върху недвижим имот, доколкото не е налице изрична законова забрана за това. В случая имотът е попадал в приложното поле на чл. 29, т. 4 ЗСГ (отм.), с оглед данните за установяване на владение върху него със сключване на договора за покупко-продажбата му през 1964 г. по време на действието на ЗРПВПВННИ (отм.), и тази забрана действително отпада с отмяната й с Д. в. бр. 21 от 31.03.1990 г. След този момент обаче също е налице забрана за придобиване по давност на държавни или общински имоти, съгласно чл. 86 ЗС, до изменението й през 1996 г., а давностният срок за имоти, попадащи в приложното поле за възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ започва да тече от влизане в сила на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ / Д. в. бр. 107 от 18.11.97 г./. За разлика от фактите по спора в приложеното решение на ВКС, предмет на настоящия спор е имот, представлявал земеделска земя към 1956 г., попадаща в зона за земеделско ползуване и към 1977 г., установено от неоспореното заключение на техническата експертиза, който подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ. Данните са и за подадено заявление от наследниците на бившия собственик, респ. издадено решение за възстановяване на собствеността. Без значение за статута на имота е обстоятелството, че фактическата власт върху имота е упражнявана от наследодателите на ищците, респ. от последните след тяхната смърт, при липсата на доказателства за запазване на правото на собственост върху този земеделски имот в реалните му граници от праводателя по договора от 1964 г. Следователно, с оглед събраните доказателства изводът на въззивния съд за статута на процесния имот като земеделски е правилен и обоснован. Липсват представени по делото доказателства за запазване на собствеността от праводателката по частния писмен договор, за да се приеме, че приложението на чл. 86 ЗС и чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ е изключено, поради което и релевираният от ищците период на владение на имота до ноември 1997 г. е ирелевантен за настъпване на правните последици на придобивната давност. Затова и същите не могат да се легитимират като собственици на основание този придобивен способ към момента на предявяване на иска, поради което и настоящата инстанция намира, че приетото от въззивния съд становище е правилната съдебна практика. Затова и обжалваното решение следва да се остави в сила, водим от което и на основание чл. 293, т. 1, във връзка с чл. 291, т. 1 ГПК