Решение № 10707 от 28.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8082/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на Дирекция „ Инспекция по труда “ – Враца с процесуален представител юрисконсулт М. Кирилова против Решение № 1219/15.07.26 г. по административно дело № 99/26 г. на Административен съд – Враца, с което са отменени принудителни административни мерки по т.1, т.2, т.3 и т.4 от Протокол за извършена проверка № ПР2603421/16.02.26 г. на Дирекция „ Инспекция по труда “ – Враца. В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно, необосновано, процесуално и материално незаконосъобразно, постановено в противоречие с фактическата обстановка, като се моли за отмяната му и потвърждаване на дадените задължителни предписания. Претендира се само юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 190 лева по чл. 27е от НЗПП. Сочи се, че съдът неправилно прилага чл. 404 ал.3 вр. ал.1 т.12 от КТ, считайки, че контролните органи могат да дават само общи предписания по действащи трудови правоотношения. В случая има начислени по ведомост, но неизплатени трудови възнаграждения на конкретен работник, по действащо трудово правоотношение, като съгласно цитираната практика на ВАС контролните органи могат да дадат предписания за изплащане на сумите. В съдебно заседание касаторът не се представлява. Депозирано е писмено становище на юрисконсулт Кирилова със съдържание, идентично на касационната жалба. Ответникът „ ЛКС “ ООД - Мездра с представляващ М. З. и с процесуален представител адв. И. Митов депозира отговор по касационната жалба, като оспорва същата като неоснователна и моли за отхвърлянето й, претендира разноски. Сочи се, че с жалбата си до първоинстанционния съд дружеството е представило присъствени форми, видно от които работникът не е престирал работна сила в процесния период, възнагражденията са му били начислени в резултата на допусната грешка, респективно е налице трудов спор между работник и работодател относно дължимостта на начислените трудови възнаграждения /подсъден на гражданския съд/. Дирекцията е действала извън правомощията си и е разрешила трудов спор от компетентността на гражданския съд, като дадените предписания са нищожен административен акт. В съдебно заседание адв. Митов поддържа отговора и оспорва жалбата, моли за потвърждаване на първоинстанционното решение и претендира разноски по списък. Върховният административен съд – състав на шесто отделение, намира жалбата за допустима, като депозирана в срока и съобразно изискванията на АПК, пред надлежния съд, срещу съдебен акт, подлежащ на оспорване с касационна жалба, от лице с активна процесуална легитимация / за което постановеното съдебно решение е неблагоприятно /. За да се произнесе, Върховният административен съд – състав на шесто отделение съобрази следните относими факти: Работникът И. Д. има сключен с „ ЛКС “ ООД - Мездра трудов договор № 59/17.05.11 г., в който е уговорено веднъж месечно до 15 – то число да й се изплаща трудовото възнаграждение за предходния месец. Към трудовия договор има сключени допълнителни споразумения от 01.01.23 г., 01.01.24 г. и от 02.01.25 г., като Д. е ползвала през годините полагащият й се платен годишен отпуск и й е правен инструктаж. При извършена проверка на 16.02.26 г. инспектори от Д „ ИТ “ – Враца установили, че са й начислени по ведомост трудови възнаграждения за периодите м.2 - м.12.23 г., м.1 - м.2 и м.7 – м.12.24 г., м.1 – м.4 и м.7 – м.11.25 г., м.12.25 г., но не са й заплатени. Проверяващите са съставили Протокол за извършена проверка № ПР2603421/16.02.26 г., като са дали на основание чл. 404 ал.1 т.1 от КТ на работодателя задължителни предписания в четири точки / поотделно за посочените по-горе периоди / – да заплати на работника в 1 – месечен срок, т.е. до 16.03.25 г., начислените му трудови възнаграждения за периодите / посочени са конкретните размери на начислените, но неплатени възнаграждения - месец по месец /. Проверяващите са приели, че е налице нарушение на чл. 128 т. 2 от КТ. Дружеството обжалва предписанията пред Административен съд – Враца, като с жалбата депозира присъствени форми за период от 3 години / м.01.23 г. – м.12.25 г./ и твърди пред съда, че през този период Д. не е била на работа и не е престирала труд, но погрешно й е било начислявано трудово възнаграждение по ведомост. Видно от доказателствата по делото, трудовият договор е прекратен след проверката - на 20.02.26 г., като според данните на НАП към 12.03.26 г., в периода м.5.11 г. – м.12.25 г. работодателят е подавал за Д. декларация обр.1 „ Данни за осигуреното лице “ и декларация обр.6 „ Данни за дължими вноски и данък по ЗДДФЛ “. Първоинстанционният съд е изслушал съдебно-счетоводна експертиза, видно от която начислените трудови възнаграждения на Д. са в размерите, посочени от проверяващите, като не са били изплатени на Д. до 12.05.26 г., когато е изготвена експертизата. Трудовият договор е за 2-часов работен ден, като е регистриран в НАП при сключването му на 17.05.11г. При промяна на минималната работна заплата и класа за прослужено време, в годините редовно са подписвани допълнителни споразумения към трудовия договор / представени са по делото само трите за процесния 3- годишен период /. Счетоводството на дружеството е водено изрядно, като са подавани до НАП декларации обр.1 и обр.6. През периода Д. не е ползвала отпуск по болест, като ведомостите са били подписани от счетоводителя и управителя на дружеството, като са били внесени дължимите за Д. осигуровки. Първоинстанционният съд е отменил предписанията, като е приел, че според практиката на ВАС контролните органи могат да дават само общи предписания за изплащане на трудови възнаграждения по действащи трудови правоотношения, а в случая са решили трудовоправен спор вместо гражданския съд. Съдът е приел също, че органът е допуснал съществено процесуално нарушение по чл.35 от АПК / неизяснени относими факти /, като не става ясно дали е налице хипотезата на чл. 404 ал. 3 от КТ / по чия инициатива е извършена проверката /. Върховният административен съд – състав на шесто отделение, намира жалбата за основателна, по следните съображения: Безспорно е установено, че трудови възнаграждения на Д. са начислявани по ведомост в процесния 3-годишен период, но не са й били платени в уговорения срок според трудовия договор, както и в дадения с предписанията срок. Няма спор, а и експертизата потвърждава, че начислените размери са посочени правилно от проверяващите. Предписанията са дадени при наличие на действащ трудов договор, като в административното производство няма никакви индикации за наличие на трудово-правен спор между работник и работодател. Такива индикации се създават едва с жалбата до първоинстанционния съд, когато работодателят започва твърди, че всъщност не дължи трудови възнаграждения и начислените такива по ведомостите са просто грешка. Едновременно с това става ясно, че в процесния 3-годишен период работникът е ползвал отпуск, сключвал е допълнителни споразумения за увеличаване на трудовото възнаграждение, бил е осигуряван от работодателя. Самите ведомости са подписвани в продължение на 3 години от управителят и от счетоводителят на дружеството. Съгласно практиката на ВАС / дело № 9649/25 г., дело № 7443/24 г., дело № 11850/23 г., дело № 7978/23 г., дело № 2063/23 г., дело № 1794/23 г., дело № 1641/23 г., дело № 11099/22 г. и други/, оспореният административен акт е издаден от компетентен орган. Съобразно чл. 404 ал. 1 от КТ, за предотвратяване и преустановяване на нарушенията на трудовото законодателство, на законодателството, свързано с държавната служба, както и за предотвратяване и отстраняване на вредните последици от тях контролните органи на инспекцията по труда, както и органите по чл. 400 и чл. 401 по своя инициатива или по предложение на синдикалните организации могат да прилагат принудителни административни мерки, посочени в т.1 – т.12 от същата разпоредба. Съобразно чл. 21 ал. 1 от Устройствения правилник на Изпълнителната агенция „Главна инспекция по труда“ при и по повод изпълнение на служебните си задължения инспекторът е контролен орган и има правомощия, установени в Кодекса на труда, в Закона за здравословни и безопасни условия на труд, в Закона за насърчаване на заетостта, в Закона за трудовата миграция и трудовата мобилност, в Закона за държавния служител и в други нормативни актове, които възлагат контрол на Агенцията. Съобразно чл. 23 ал. 1 т. 1 от Устройствения правилник, при установяване на нарушение на законодателството инспекторът прилага принудителни административни мерки, определени в нормативните актове, по които агенцията осъществява контролна дейност. От така посочената нормативна уредба следва извод, че инспекторът е компетентен административен орган, който може да започне по своя инициатива или по предложение на синдикални организации производство по чл.404 ал.1 от КТ и в чиито правомощия е налагане на принудителни административни мерки за нарушения на трудовото законодателство. В конкретния случай производството е започнало по инициатива на контролния орган. Касационният съдебен състав не споделя доводите на първоинстанционния съд, че принудителната административна мярка по чл. 404 ал.1 т.1 от КТ не може да бъде издадена когато има данни за съществуването на трудово-правен спор между работника и работодателя. Този извод следва именно от разпоредбата на чл. 404 ал. 3 от КТ, според която когато задължителното предписание по ал. 1 т. 1 и/или т. 12 се отнася до отстраняване на нарушения на трудовото законодателство и на законодателството, свързано с държавната служба, то може да бъде дадено по искане на работника или служителя до предявяването на иск пред съда, след което въпросът може да бъде решен само от съда. Несъмнено след като обществените отношения относно които са дадени предписанията от Дирекция „ ИТ „ и биха могли да бъдат предмет на разглеждане от съда, то същите касаят трудово-правен спор, от което следва и предоставената възможност на контролните органи, при констатирано нарушение на трудовото законодателства, да представят своето становище по този въпрос. Нормата на чл. 404 ал. 3 от КТ е диспозитивна и представлява само една правна възможност, която обаче не изключва правомощието на контролните органи на ДИТ по своя инициатива или по предложение на синдикална организация да приложат принудителна административна мярка по чл.404 ал. 1 т. 1 от КТ. В тази връзка е и разпоредбата на чл. 404 ал. 4 от КТ, според която когато в случаите по ал. 3 по един и същ въпрос е дадено задължително предписание и има влязло в сила решение на съда, които си противоречат, изпълнява се решението на съда. Именно от тази норма следва да се направи извода, че липсва законова пречка един и същи въпрос да бъда предмет на дадено задължително предписание или на съдебно решение. Ето защо оспореният административен акт не е нищожен / дори да е налице трудово-правен спор /, както се твърди в отговора по касационната жалба. Административният акт е и материално и процесуално законосъобразен, като в хода на административното производство са били установени относимите факти / противно на приетото от съда /. Не се споделя и становището на първоинстанционния съд, че проверяващите могат да дават само общи предписания по действащи трудови договори / в този смисъл цитираната по-горе практика на ВАС /. Като е приел това, съдът е постановил материално-незаконосъобразно решение, което следва да се отмени. Доколкото спорът е изяснен и не се налага връщане на делото за ново разглеждане от първоинстанционен съд, касационната инстанция ще се произнесе по същество по оспорването на самия административен акт и ще отхвърли жалбата срещу него. При този изход на спора / основателна касационна жалба /, на касатора се дължат разноски по чл.143 ал.1 от АПК, в минимален размер от 200 лева / 102.26 евро / по чл. 24 от НЗПП / а не по чл.27е от НЗПП /, вр. чл. 37 от ЗПП. Касаторът не е претендирал разноски за платената държавна такса за касационно оспорване, както и разноските за първата инстанция. Водим от горното и на осн. чл. 221 ал.2 и чл. 222 ал.1 от АПК, Върховният административен съд – състав на шесто отделение,