Определение № 2996 от 12.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 835/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България срещу решение № 3525 от 01.12.2022 г., постановено по в. гр. д. № 888 по описа за 2021 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение № 20029092 от 01.02.2021 г. по гр. д. № 14409/2016 г. по описа на Софийски районен съд. С потвърдената част на първоинстанционното решение Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на М. Х. С. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 8000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на незаконно обвинение в извършване на престъпление по пр.пр. № 206/2008 г. на Софийска градска прокуратура.

Касаторът твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Като основание за допускане на касационното обжалване сочи противоречие на обжалваното решение с цитирана практика на ВКС по следните въпроси:

1. При определяне на основанието и предпоставките за носене на отговорност на държавата по чл. 2 ЗОДОВ длъжен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди, както и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди?

2. Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице?

М. Х. С. не е подала отговор на касационната жалба.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

Софийският районен съд е констатирал, че ищцата М. С. е била привлечена като обвиняема с постановление от 14.05.2010 г. за престъпление по чл. 321, ал. 2 във връзка с чл. 255 НК, задържана е на същата дата в следствения арест на НСлС и е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“. На 11.10.2010 г. ищцата е освободена, а мярката за неотклонение е заменена с „подписка“. Наказателното производство е прекратено с постановление на прокурор от 16.07.2014 г. на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК. Приключването на наказателното производство спрямо ищцата поради несъставомерност на деянието обуславя незаконност по смисъла на чл. 2 ЗОДОВ на повдигнатото обвинение и на действията на длъжностните лица на Прокуратурата на Република България във връзка с образуваното досъдебно производство, поради което първоинстанционният съд е присъдил на ищцата обезщетение за причинените и неимуществени вреди в размер на 8 000 лв. и е отхвърлил иска над тази сума до пълния предявен размер от 15 000 лв.

Софийският градски съд е потвърдил решението в осъдителната част, препращайки на основание чл. 272 от ГПК към изложените от първата инстанция фактически и правни изводи. Във връзка с наведения от Прокуратурата довод съдът е приел, че в случая не може да намери приложение разпоредбата на чл. 5 ЗОДОВ. Счел е, че по делото са установени и всички материалноправни предпоставки за уважаване на предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Констатирал е, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди е определен съобразно чл. 52 ЗЗД въз основа на всички релевантни обстоятелства. Взето е предвид, че повдигнатото обвинение се явява „тежко“ по смисъла на чл.93, т.7 от НК, че наказателното производство е продължило четири години, а задържането под стража-близо пет месеца. Съобразени са също и психическите и емоционални последици от наказателното преследване. Пострадалата е преживяла много тежко престоя си в ареста, където битовите условия са били лоши. След като е била освободена, тя се е страхувала от всичко, не е искала да остава сама и получила клаустрофобия. Успявала да си намери работа в магазинчета за алкохол и цигари, но не се задържала дълго, тъй като помещенията и напомняли за ареста. Според комплексната психолого-психиатрична експертиза тя е развила продължителна адаптационна реакция на травматичното събитие с продължаващо чувство за напрежение, безпокойство, тревожност, снижаване на самооценката, чувство на отхвърленост от страна на околните, липса на добра перспектива.

От мотивите на въззивния съд не се констатира противоречие между обжалваното решение и практиката на ВКС по поставените от касатора въпроси. По тези въпроси съществува многобройна и трайна практика на ВКС, основана на т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. В тази практика е прието, че при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди по искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ от значение са тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления - умишлени или по непредпазливост; дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца - има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо - цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му - семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук. Всички критерии за определяне на обезщетението за неимуществени вреди не могат да бъдат изчерпателно изброени и зависят от установените по делото обстоятелства/решение № 233 от 13.01.2020 г. по гр. д. № 1482/2019 г. на ІІІ ГО на ВКС и много други/. Обжалваното въззивно решение съответства на указанията на ВКС. Съобразени са всички факти и обстоятелства по делото, които са доказани и обуславят размера на обезщетението: продължителността на наказателното производство, фактическата и правната му сложност, наложените мерки за процесуална принуда, негативните изживявания на пострадалата. Не се установяват принципни противоречия и с цитираната от касатора практика. Прокуратурата е избрала решения на състави на ВКС, с които се намалява размерът на обезщетението за неимуществени вреди, но по причини, които в настоящия случай не са налице. В решение № 832 от 10.02.2010 г. по гр. д. № 593/2010 г. на IV ГО, за да намали обезщетението, съставът на ВКС е съобразил, че ищецът е бил осъждан на лишаване от свобода с влезли в сила присъди. По настоящото дело има само данни за прекратени предварителни производства срещу ищцата. В решение № 480 от 23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г. IV ГО е прието, че като база за определяне на обезщетението следва да служи още икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности. В случая обаче размерът на обезщетението е съобразен със стандарта на живот към момента на незаконно образуваното и водено наказателно производство. С решение №321 от 26.11.2014 г. по гр. д. № 2516/2014 г. на IV ГО обезщетението е било намалено, защото срокът на наказателното производство е разумен, обвинението е за леко престъпление и няма трайни последици за психическото и физическото състояние на пострадалия. Подобен казус е разрешен и в решение № 302 от 4.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г. на III ГО, с което обезщетението е намалено, понеже наказателното производство е приключило в разумен срок и няма мярка задържане под стража. Тези два случая се различават по фактическия си състав от нанесените неимуществени вреди по настоящото дело, по което е било повдигнато обвинение за тежко престъпление и ищцата е задържана под стража за продължителен период от време-обстоятелства, които обуславят присъдения размер на обезщетението.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Софийския градски съд не следва да се допуска.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение