Определение № 8736 от 26.08.2026 г. на ВАС по адм. д. № 7625/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 - 236 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по подадената от „Енерджи кей енд Джи“- ЕООД-София, чрез процесуален представител, частна жалба против Определение № 16586/29.04.2026 г. на Административен съд –София град/АССГ/ по административно дело № 4933/2026 г., с което е оставено без разглеждане искането на дружеството за спиране изпълнението по изп. Дело №241582210/2024г. по описа на ТД на НАП София, като недопустимо. В частната жалба се излагат доводи за неправилност на определението поради нарушение на чл. 166 АПК във вр. с § 2 ДР ДОПК. Претендира се неговата отмяна, постановяване на акт по същество, с което изпълнението по соченото изп. Дело да бъде спряно,респективно връщане на делото на административния съд за произнасяне по същество по искането за спиране. Ответникът по частната жалба – директорът на ТД на НАП – София - оспорва същата чрез пълномощника си юрк. Перчемлиев по съображения, изложени в писмено възражение в срока по чл. 232 от АПК. Иска да бъде оставено в сила определението на Административен съд – София град .Претендира присъждане на разноски и прави възражение за прекомерност на претендираното от ответната страна възнаграждение за адвокат. Върховният административен съд, в състав на осмо отделение, след като прецени допустимостта на частната жалба и наведените в нея доводи, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Частната жалба е допустима, като подадена от надлежна страна в срока по чл. 230 от АПК. Разгледана по същество, е неоснователна, поради следните съображения: За да постанови обжалваното определение, първостепенният съд приема, че искането е недопустимо – защитата срещу принудителното изпълнение е регламентирана в нормите на чл. 266- 269 ДОПК и в тях не е предвидено обжалване на действие по чл.232,ал.6 ДОПК. Така постановеното определение е валидно, допустимо и правилно. В ДОПК е предвиден ред за спиране на изпълнителното производство и това е възложено на органа – публичен изпълнител по чл. 222 ДОПК. Според решаващия състав, в нито една от хипотезите на нормата не е предвидена възможност съдът да спре образуваното вече изпълнително производство. В чл. 222а ДОПК макар да се уреждат особени хипотези свързани със спиране на изпълнителните действия, отново компетентен орган е публичния съдебен изпълнител, а не съдът. Едва отказът на публичния изпълнител за спиране подлежи на обжалване пред съд. Неоснователно е твърдението в частната жалба, че в случая съдът е следвало да разгледа искането за спиране по общият ред, уреден в АПК. Целта на защитата по чл. 166, ал. 2 АПК е да се предотврати непропорционално засягане на права и законни интереси на адресат от издаден по отношение на него административен акт.Производството е акцесорно и е обусловено от наличието на подадена жалба срещу административен акт неблагоприятно засягащ правната сфера на жалбоподателя. В конкретиката на разглежданият спор основното производството не е свързано с обжалване на административен акт издаден по реда на АПК. В случая не е налице и предварително изпълнение на такъв акт, за да се пристъпи към проверка на предпоставките за спиране по чл. 166 и сл. от АПК. Производството е по ДОПК и защитата по чл. 166 АПК е неприложима. Наличието на разпоредби за спиране в ДОПК, АПК и ГПК не означава, че тези процесуални норми могат да се прилагат за всички случаи и да се смесват различните производства. В съответния кодекс са посочени предпоставките, при наличието на които може да се поиска спиране, страните които могат да го направят и компетентния орган, който може да го постанови. Обосновано при това положение първоинстанционния съд е приел, че искането е недопустимо и го е оставил без разглеждане. С оглед изхода на спора частния жалбоподател следва да заплати на ответника сумата 100 евро възнаграждение за юрисконсулт. Мотивиран така, и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо във вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, в състав на Осмо отделение,