Определение № 683 от 21.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5089/2015 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на В. Х., украински гражданин ,представляван от адв. Т. С. срещу постановено по реда на чл. 248 ал.1 ГПК определение №2645 от 16.06.2015г на Окръжен съд [населено място], с което е изменено решение №2343 от 02.06.2014г по гр.дело №301/2014г. по описа на същия съд, в частта за разноските. С обжалваното определение по молба на ищеца и въззивен жалбоподател ,понастоящем и частен жалбоподател ,разноските на насрещната страна във въззивното производство ,установени в размер на 400 лева за адвокатска защита ,са намалени на 300 лева ,предвид възражение за прекомерността им. Жалбоподателят счита, че и така определените разноски от 300 лева са прекомерни Незаконосъобразно съдът се е позовавал на чл. 7 ал.2 т.1 от Наредба № 1/2004 на Висш адвокатски съвет за минималните адвокатски възнаграждения. Съдът не е обвързан с тази наредба. За насрещната страна материалният интерес при въззивното обжалване е бил само 34,19 лева. Толкова е било присъдено в полза на ищеца с първоинстанционното решение. Оплаква се ,че неправилно в производството по чл. 248 ал.1 ГПК съдът не е присъдил на молителя разноски за адвокатска защита, които последният поискал е удостоверил, като е приложил и списък Въззивният съд е нарушил принципа на процесуална равнопоставеност, като е обсъждал какви разноски за адвокат е направил настоящият жалбоподател за да мотивира извод ,че предвид неговите разноски за адвокат, не следва да се намаляват разноските на другата страна за адвокат и под минимума по Наредбата. Ответникът по частната жалба Музикален център И. „О. оспорва частната жалба като неоснователна, а направените с нея искания за разноски са недопустими, респ. неоснователни. Претендира от своя страна разноски в настоящето производство ,за адвокатска защита Съдът, след като обсъди направените оплаквания и прецени обстоятелствата по делото, намира частната жалба за допустима, разгледана по същество, същата е неоснователна. С обжалваното определение въззивният съд се е произнесъл допустимо с определение за изменение на решението си в частта за разноските ,като е обсъдил искането на настоящия жалбоподател за намаляването им съгласно указаното в определение № 169/20.03.2015 по ч. гр.д № 865/2015 на ВКС. Законосъобразно е преценено, че разноските на другата страна за адвокатска защита срещу въззивната жалба не следва да се намалят под определения размер от 300 лева.Правилно е констатирано ,че ответникът е направил разноски за адвокат при защита по оценяем иск, на който ищецът не е посочил цена, но същата е под 1000 лева. Интересът от защита по жалба е обусловен от интереса на обжалващия, в случая за отхвърления размер на иска, а не от липсата на жалба по отношение на присъденото с решението (сумата 34,19 лева). Тази защита за ответника по иска е била осъществена при процесуално представителство от адвокат пред въззивната инстанция, макар делото на не е от фактическа и правна сложност. Депозиран е отговор на въззивната жалба, в открито съдебно заседание въззиваемата страна е била представлявана. При тези обстоятелства позоваването на минималните размери на адвокатско възнаграждение по чл. 7 ал.2 т.1 от Наредба № 1/2004 на Висш адвокатски съвет не е в нарушение закона и не противоречи на указанията т.3 от ТР №6/06.11.2013г ОСГТК.Друга ,по- ниска оценка за адвокатския труд по делото във въззивната му фаза ,втора инстанция ,не може да бъде споделена. Неоснователно страните претендират на общо основание присъждане на разноски за адвокатска защита в производството по чл. 248 ал.1 ГПК, предвид предмета му. Интересът в това производство е свързан с разноските по делото ,който е материален, но не и самостоятелен като предмет на адвокатска защита и не следва да се допуска комулиране на нови задължения за разноски на страните за адвокат в „процеса относно разноските” за който процес нормата на чл. 81 ГПК не се отнася. Противното ще противоречи на целта за закона, както и на уредбата на института по чл. 78 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд ІІІ г.о