Определение № 1407 от 29.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 2128/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Банка ДСК“ АД (ответник в производството пред първоинстанционния съд) срещу постановеното по реда на чл.248 ГПК определение № 723 от 10.10.2023г. по възз.т.д. № 35/2023г. на Апелативен съд - Варна, с което е оставена без уважение молбата на частния жалбоподател, вх.№ 6222/11.09.2023г., за изменение в частта за разноските на постановеното по делото въззивно решение, с което са присъдени в негова тежест направените от насрещната страна, ищцата, разноски във въззивното производство, съразмерно на уважената част на иска. В частната жалба са релевирани доводи за незаконосъобразност на атакуваното определение, поради неправилно приложение на нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК. Според частния жалбоподател липсата на признание на иска с ОИМ не е пречка за приложение на чл.78, ал.2 ГПК. Искането е за отмяна на обжалваното определение. С подадения чрез адв.П. Н. писмен отговор насрещната страна З. Д. оспорва частната жалба и моли за потвърждаване на обжалваното определение. Съставът на I т. о., въз основа на доводите на страните и данните по делото, приема следното: Частната жалба е допустима.Настъпило е вътрешно-процесуалното условие за разглеждането й, предвид недопускане до касационно обжалване на въззивното решение с определение по т.д.№ 2129 по описа на ВКС за 2023г. За да постанови обжалваното определение, съставът на въззивния съд е изследвал процесуалното и извънпроцесуалното поведение на банката във връзка с разгледаната отрицателна установителна претенция. Отчел е, че към момента на предявяване на иска, 20.08.2021г., на ищцата е било връчено уведомление от СИ, в което е посочен размерът на изпълняемото право, който е възпроизведен в първоначалната ИМ, че към този момент взискателят е упражнявал права за всички суми по изпълнителния лист, вкл. за главница в размер на 41 439.43щ.д., независимо от получените доброволни плащания, приспаднати счетоводно, и по висящото към този момент изпълнително дело няма данни за оттегляне на част от изпълнителния лист.Направен е извод, че към момента на предявяване на иска поведението на взискателя не е изключвало, а е наложило спорът между страните относно отчитане на извършените от длъжниците плащания да бъде разрешен от съда, съответно не може да се приеме, че ответникът не е провокирал изначално предявяване на ИМ.Въззивният съд е отчел и процесуалното поведение на банката в хода на първоинстанционното производство, което е намерил, че не може да бъде квалифицирано като признание на иска.Констатирал е, че в ОИМ банката е признала факти, но липсва признание на иска, както и, че банката е ангажирала и доказателства в полза на тезата, че предявената претенция е изцяло неоснователна.Въззивният съд е съобразил и факта, че банката е обжалвала изцяло първоинстанционното решение, с което искът е уважен.Отчел е и процесуалното поведение на банката във въззивното производство по допълнително уточнената претенция, приемайки, че и от становището й въз въззивното производство не могат да се извлекат признание на иска или оттегляне на част от въззивната жалба.Съставът на апелативния съд е обсъдил и подадената на 26.11.2021г. в изпълнителния процес молба на банката за оттегляне на изпълнителния лист, както и, че при новото изпълнително дело банката се е самоограничила до искане за събиране на част от лихвоносната главница, приемайки, че това извънпроцесуално поведение не е достатъчно да преодолее потенциалната изпълнителна сила на титула.Направен е извод, че, като се е въздържала да признае изрично основателността на част от предявената отрицателна установителна претенция на ищеца, банката е продължила да поддържа спора и във въззивното производство и за част от главницата, съответна на признатите като получени суми.Направен е краен извод, че в случая е неприложима разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК и банката следва да понесе отговорността за разноски на насрещната страна, съразмерно с уважената част на предявения срещу нея иск. Изяснено в доктрината и последователно приемано в съдебната практика е, че отговорността за разноските по делото е облигационно отношение, произтичащо и уредено от процесуалния закон, което се състои от правото на едната страна да иска и задължението на насрещната страна да заплати направените разноски от страната, в чиято полза съдът е решил делото.Фактическият състав на отговорността за разноски включва 1/неоснователно предизвикан правен спор, 2/разноски, причинени от водене на дело по повод на този спор и 3/съдебен акт, който потвърждава правното твърдение на претендиращия разноски и отхвърля правното твърдение на отговарящия за разноски.Касае се за обективна, невиновна отговорност, обхващаща само направените разноски и реализираща се само по висящия процес. Съгласно законовото правило, регламентирано в чл. 78, ал. 2 ГПК, ответникът може да се освободи от заплащане на разноски само при наличие на две кумулативни предпоставки – да не е дал повод за завеждане на делото и да признае иска. При произнасянето си по разпределение на отговорността за разноски съдът следва да има предвид всички настъпили до приключване на устните състезания факти, съответно въззивният съд следва да има предвид новонастъпилите в хода на въззивното производство факти. Логиката на чл. 78, ал. 2 ГПК сочи необходимост от овъзмездяване на ответник, който не оспорва правото на ищеца нито извънсъдебно, нито в хода на процеса /определение № 50063 от 19.10.2023г. по ч.т.д. № 1568/2022г., I т. о., и цитираното в него определение № 381/2023г. по ч.т.д. № 645/2023г., I т. о./ Изводите на въззивния съд, че в случая са налице предпоставките за реализиране на отговорността за разноски във въззивното производство, съобразно уважената част на иска, съответно за неприложимост на разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК, следва да бъдат споделени.При постановяване на обжалваното определение въззивният съд е съобразил и е обсъдил извънпроцесуалното и процесуалното поведение на ответника, приемайки, че той е станала причина спорът между страните за частта от главницата, съответна на сумите, за които не е спорно, че са получени, да бъде отнесен до съда, не е признал иска и е поддържал първоинстанционното производство, както и неоснователно е инициирал и е поддържал и въззивното производство.Ето защо, и предвид частичното уважаване на иска с въззивното решение, ответникът следва да понесе отговорността за разноски на насрещната страна, съобразно уважената част на иска. Налага се извод, че обжалваното определение е законосъобразно и следва да бъде потвърдено. Разноски за настоящото производство на страните не се дължат и не се присъждат, предвид несамостоятелния характер на производството по чл. 248 ГПК. Мотивиран от това, съставът на I т. о.: