Определение № 820 от 19.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 2234/2022 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Енерго-Про Продажби“ АД срещу определение № 275/21.04.2022г. по в.т.д. № 667/2021г. на Варненския апелативен съд, I състав, с което е оставена без уважение подадената от дружеството молба по чл.248 ГПК за изменение на постановеното по делото решение № 41/14.02.2022г. в частта за разноските. Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно. Излага съображения, че с оглед предмета на делото – обективно съединени искове, намира приложение разпоредбата на чл.2, ал.5 от Наредба № 1/09.07.2004г., като дължимото адвокатско възнаграждение се изчислява съобразно материалния интерес на всеки иск поотделно, а не съобразно общия размер на предявените искове. Моли за отмяна на обжалваното определение и за изменение на въззивното решение в частта за разноските чрез присъждане на сумата от 10 236 лв. с ДДС, представляваща пълния размер на сторените разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство. Ответникът по частната касационна жалба „УП България 9“ ЕООД не представя отговор на частната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като съобрази данните по делото и доводите на страната, приема следното: Частната жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество частната жалба е частично основателна. За да остави без уважение подадената от „Енерго-Про Продажби“ АД молба по чл.248 ГПК, въззивният съд е приел, че минималното възнаграждение за процесуално представителство на дружеството, в качеството на ответник по въззивна жалба на „УП България 9“ ЕООД, се определя съобразно общия интерес по делото, на основание чл.7, ал.2 от Наредба № 1/09.07.2004г., доколкото са предявени няколко обективно кумулативно съединени оценяеми иска. Намерил е за неоснователен довода на молителя, че възнаграждението се определя по всеки от исковете поотделно, като е изтъкнал, че нормата на чл.2, ал.5 от Наредбата има предвид искове с различни интереси, поради което сочи вид и брой на исковете. Изложил е съображения, че при еднакъв вид и интерес на исковете, каквито са предявените от ищеца „УП България 9“ ЕООД, се дължи възнаграждение върху общия интерес /чл.7, ал.2, т.5 от Наредба № 1/2004г./, докато при различен вид искове - с различен вид /оценяеми и неоценяеми, посочени неизчерпателно в чл.69, ал.1 ГПК, в Тарифата за държавните такси и в чл.7, ал.1 от Наредба № 1/2004г./ възнаграждението се определя съобразно вида и броя им, за всеки един от тях поотделно. Отбелязал е, че разграничителният критерий за приложение на чл.2, ал.5 и чл.7, ал.2 от Наредбата е различният или еднаквият вид и интерес на предявените искове. С оглед на това ВнАС е заключил, че не са налице основания за изменение на въззивното решение в частта за разноските. Определението е неправилно. От данните по делото се установява, че спорът е пренесен във въззивната инстанция по подадена от „УП България 9“ ЕООД въззивна жалба срещу решение № 194/24.06.2021г. по т.д. № 1189/2020г. на Варненски окръжен съд, ТО, с което са отхвърлени предявените от дружеството против „Енерго-Про Продажби“ АД искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на следните суми: сумата от 28 468,72 лв., представляваща цена на произведена и доставена електрическа енергия от възобновяем източник – ВяЕЦ за месец октомври 2017г. по фактура № 110/31.10.2017г., както и сумата от 8390,42 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 24.11.2017г. до датата на подаване на исковата молба; сумата от 86 435,46 лв., представляваща цена на произведена и доставена електрическа енергия от възобновяем източник – ВяЕЦ за месец ноември 2017г. по фактура № 111/30.11.2017г., както и сумата от 24 634,26 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 29.12.2017г. до датата на подаване на исковата молба; сумата от 67 258,96 лв., представляваща цена на произведена и доставена електрическа енергия от възобновяем източник – ВяЕЦ за месец декември 2017г. по фактура № 113/31.12.2017г., както и сумата от 19 168,72 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 25.01.2018г. до датата на подаване на исковата молба, ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на задълженията. По приложението на чл.2, ал.5 от Наредба № 1/09.07.2004г. е формирана трайна практика на ВКС, обективирана в определение № 146/04.04.2022г. по ч.т.д. № 358/2022г. на ВКС, II т.о., определение № 77/24.02.2022г. по ч.т.д. № 1692/2021г. на ВКС, I т.о. и определение № 404/26.10.2020г. по ч.гр.д. № 2883/2020г. на ВКС, IV г.о. В същите е прието, при тълкуване на разпоредбите на чл.7, ал.2 и чл.2, ал.5 от Наредба № 1/09.07.2004г., че под материален интерес по смисъла на чл.7, ал.2 от Наредбата законодателят е имал предвид цената на всеки от обективно кумулативно съединените искове, а не техния сбор. Съответствието на адвокатското възнаграждение на предвидения в Наредба № 1/2004г. минимален размер се преценява съобразно материалния интерес, като под материален интерес се взима предвид цената на всеки обективно съединен иск поотделно и се определя за всеки от така съединените искове минималното възнаграждение, след което вече определените минимални възнаграждения се събират при определяне на отговорността за разноските. В случая са предявени два обективно кумулативно съединени осъдителни иска – първият е по чл.79, ал.1 ЗЗД за заплащане на главница по три фактури в общ размер на 182 163,14 лв., а вторият – по чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 52 193,40 лв., представляваща мораторна лихва по фактурите. С оглед на това и съобразно датата на сключване на договора за правна защита и съдействие между ответника и процесуалния му представител – 09.09.2021г., приложение следва да намерят правилата на чл.2, ал.5 вр. чл.7, ал.2, т.4 и т.5 от Наредба № 1/2004г., в редакцията от 31.07.2020г. Съответно адвокатското възнаграждение по иска за заплащане на главницата от 182 163,14 лв. възлиза на 5173,26 лв., а по иска за заплащане на мораторната лихва от 52 193,40 лв. – на 2095,80 лв. Общият размер на дължимото адвокатско възнаграждение възлиза на 7 269,06 лв. без ДДС, съответно на 8 722,87 лв. с ДДС. Неоснователен е доводът на частния жалбоподател, че адвокатското възнаграждение следва да се определи съобразно размера на претендираната сума по всяка от процесните фактури поотделно. Съгласно постоянната практика на ВКС по приложението на чл.69 ГПК при обща искова претенция за заплащане на суми, дължими въз основа на множество фактури, цената на иска се определя в зависимост от обстоятелството дали плащанията са осъществени въз основа на един договор или всяко едно от плащанията е обусловено от наличието или липсата на отделно облигационно правоотношение /в този смисъл определение № 617/27.10.2017г. по ч.т.д. № 1848/2017г. на ВКС, II т.о., определение № 359/30.07.2018г. по ч.т.д. № 1663/2018г. на ВКС, I т.о., определение № 167/25.03.2016г. по ч.т.д. № 192/2016г. на ВКС, II т.о./. В случая се касае за задължения за плащане на доставки на електрическа енергия, извършени в изпълнение на един и същ договор, а не за отделни самостоятелно възникнали облигационни правоотношения с предмет доставка на електрическа енергия. Поради това е неоснователен доводът, че вземането по всяка от фактурите е предмет на защита с отделен иск, съответно минималното адвокатско възнаграждение следва да бъде определено за всяка от главниците поотделно. С оглед на изложеното и съобразно изхода от спора пред въззивната инстанция, молбата по чл.248 ГПК се явява частично основателна за 1261,87 лв. с ДДС, представляваща горницата между неправилно приетия от въззивния съд минимален размер от 7 461 лв. с ДДС и действително дължимите разноски в размер на 8 722,87 лв. с ДДС. Разноски за производството по частната жалба не се дължат и не следва да се присъждат, тъй като производството по обжалване на определението по чл.248 ГПК няма самостоятелен характер и не е от категорията съдебни актове по чл.81 ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение