Определение № 2717 от 23.09.2025 г. на ВКС по т. д. № 110/2025 г.

Производството е по чл. 248 ГПК. Образувано е по депозирана молба от касатора „Даунтаун пропъртис“ ЕООД с искане да бъде изменено постановеното по делото определение № 1854 от 11.06.2025 г. по т. д. 110/2025 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО в частта за разноските, като моли присъденото на ответника по касационната му жалба Т. И. П. адвокатско възнаграждение в размер на сумата 2 900 лв. да бъде намалено като прекомерно с доводи, че не е налице фактическа и правна сложност на съдебния спор, доколкото по същия е налице утвърдена съдебна практика. Изтъква, че предвид задължителното за националните съдилища решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С – 438/2022 г. съдът не е обвързан от установените размери в Наредба 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и следва да определи по настоящия спор възнаграждение под този размер или в размер на сумата 750 лв. Насрещната страна, Т. И. П., оспорва молбата като недопустима с доводи, че молителят не е депозирал списък на разноски по чл. 80 ГПК. Излага, че не са налице предпоставките за намаляване на заплатения адвокатски хонорар, като поддържа, че същият е съответен на осъществената от адвоката работа, под минималния размер е на установените възнаграждения с Наредба 1/2004 г. на ВАС, както и под размера на уговореното и заплатено от касатора адвокатско възнаграждение за представителство му по делото от адвокат. Оспорва доводите на молителя, че спорът не се отличава с фактическа и правна сложност. Молбата е депозирана в срок от надлежно легитимирана страна, като в хипотезата на искане за намаляване на заплатеното възнаграждение на адвокат от ответника по касационната жалба законът не поставя изискване за депозиране на списък по чл. 80 ГПК от касатора като предпоставка за допустимост на молбата му по чл. 248 ГПК, съдържаща искането за намаляване. Молбата е неоснователна. Не са налице основания за изменение на определението в частта за разноските. Както е приел съдът с определението си от 11.06.2025 г., ответникът по касация и ищец в производството доказва извършването на разход за платено адвокатско възнаграждение за представителство пред ВКС в размер на сумата 5 800 лв. за осъществена защита по подадените две касационни жалби от ответниците по спора. Предвид нормата на чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на сторените от него разноски съразмерно с уважената част на иска. В случая исковете са изцяло уважени и Т. И. П. има право на сторените разноски за защита срещу жалбата на ответника „Даунтаун пропъртис“ ЕООД за сумата 2 900 лв. (половината от заплатеното възнаграждение за адвокат за представителство по касационните жалби на двамата ответници). Като отклонение от горното общо правило с нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК е предвидена възможност, ако възнаграждението за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част. Съобразно дадените разрешения с мотивите към т. 3 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. 6/2012 г. по описа на ОСГТК на ВКС основанието по чл. 78, ал. 5 ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото. Когато съдът е сезиран с такова искане, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т.е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират, и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар. Прието е, че правилото на чл. 78, ал. 5 ГПК е израз на основното начало в гражданския процес за справедливост и достъп до правосъдие. Според настоящия състав на съда не е налице прекомерност на уговореното от ответника по касация възнаграждение за процесуално представителство по спора, като съдът съобразява предмета на делото, фактическата му сложност – спорност на релевантните факти, събраните множество доказателства, поддържаните с касационната жалба подробни доводи и възражения, поставените с изложението към касационната жалба множество въпроси и извършените от процесуалния представител на ответника по касация действия по предоставена правна помощ и защита с депозирания писмен отговор на касационната жалба. По поддържания с молбата по чл. 248 ГПК довод, че съдът не следва да се съобразява с установените в Наредба 1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет минимуми, следва да бъде добавено, че на съда му е служебно известно решение от 25.01.2024 г. по дело С – 438/2022 г. на Съда на Европейския съюз, задължително за всички съдилища в Република България/ чл. 633 ГПК/, с което по поставено преюдициално запитване от български съд е отговорено, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, в случая Наредба 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, нарушава забраната на чл. 101, параграф 1 ДФЕС, и националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална уредба. Цитираната задължителна за съдилищата съдебна практика се съобразява от настоящия състав на съда и при дължимата преценка по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът не взема предвид разпоредбите от Наредба 1/2004 г. на ВАС за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение