Определение № 13746 от 18.12.2024 г. на ВАС по адм. д. № 11616/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба на Т. М. Г. от [населено място], подадена чрез упълномощен адв. С. Мандиков, против определение № 17316 от 19.09.2024 г., постановено от Административен съд – София – град, Второ отделение, 22 състав, по адм. д. № 8645/2024 г. Частният жалбоподател изразява несъгласие с изводите на първоинстанционния съд за процесуална недопустимост на обжалването на оспорения от него мълчалив отказ на кмета на Столична община, формиран по подадено заявление за деактуване на имот с идентификатор № 44063.6221.24, целият с площ от 342 кв. м., находящ се в [населено място], местност [местност]. Счита, че в прекратителното определение е описана невярна фактическа обстановка, тъй като е съдът е излязъл извън предмета на делото - мълчалив отказ по висящо производство по изпълнение на влязъл в сила съдебен акт по вещно-правен спор. Изразява становище, че атакуваният мълчалив отказ представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 АПК, защото с него се засягат права и законни интереси на заявителя, които той е придобил от влязлото в сила решение № 2245/15.02.2023 г. по гр. дело № 22194/2022 г. на Софийски районен съд, 50 състав, с което на основание чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. чл. 79, ал. 1 ЗС е признато за установено по отношение на Столична община, че жалбоподателят е носител на правото на собственост върху гореописания имот. Заявява, че срокът за произнасяне на ответника следва да тече от отправеното до него последно искане, представляващо покана за доброволно изпълнение, подадена до Столична община на 03.08.2024г. Претендира отмяна на обжалваното определение като неправилно и постановяване разглеждането жалбата по същество, като се вземе предвид, че междувременно ответникът е издал заповед № СОА24-РД57-38/30.08.2024г. за деактуване на процесния имот, която е връчена на пълномощника на частния жалбоподател. Ответникът - кметът на Столична община оспорва частната жалба чрез упълномощен юрисконсулт Д. Иванов, който с писмен отговор, представен по реда на чл. 232 АПК, пледира за оставяне в сила обжалваното определение, като правилно и законосъобразно постановено. Като прецени данните по делото, Върховният административен съд, четвърто отделение, намира частната жалба на Т. М. Г. за ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА - подадена от надлежна страна в преклузивния срок, визиран в нормата на чл. 230 АПК. Разгледана по същество частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: С обжалваното определение № 17316 от 19.09.2024 г. е оставена без разглеждане жалбата с вх. № 25069/20.08.2024 г. на Т. М. Г. срещу мълчалив отказ № 17316 от 19.09.2024 г., постановено от Административен съд – София – град, Второ отделение, 22 състав, по адм. д. № 8645/2024 г. по заявление вх. № СОА23-ГР94-4041/02.08.2023 г. и е прекратено производството по дело № 8645/2024 г. За да достигне до този резултат решаващият състав на Административен съд - София - град /АССГ/ се е позовал на нормите на чл. 159, т. 1 и т. 5 АПК и е приел, че в случая няма издаден административен акт по дефиницията на чл. 21, ал. 1 АПК, който да подлежи на оспорване, както и упражненото право на обжалване е просрочено. Първостепенният съд е преценил, че актуването и деактуването на имотите - общинска собственост е дейност по управление и отчитане на тези имоти и волеизявленията по деактуването, както и отказите за деактуване по своя характер са вътрешнослужебни актове. Съдът е посочил, че според чл. 5, ал. 3 ЗОС, актът за общинска собственост няма правопораждащо действие, тъй като актовете за общинска собственост се съставят по реда на чл. 56- чл. 64 ЗОС. В мотивите на обжалваното определение е отразено, че редът и начинът за отписване на актуваните имоти е регламентиран в чл. 64, ал. 1 ЗОС, съгласно който "имотите, неправилно актувани като общинска собственост, както и имотите, основанието за актуването на които е отпаднало, се отписват от актовите книги със заповед на кмета на общината и се предават на собственика". Първоинстанционният съд е счел, че актовете по чл. 64, ал. 1 ЗОС не засягат права и законни интереси на трети лица, а заповедите, с които се актуват/деактуват имотите - общинска собственост, съответно отказите - изрични или мълчаливи, за издаването им, нямат белезите на индивидуални административни актове по смисъла на чл. 21 АПК. По аргумент от разпоредбата на чл. 64, ал. 2 ЗОС, решаващият съдебен състав е посочил, че когато компетентният орган откаже да издаде заповед за отписване, лицето, което е поискало отписването на общинския имот, може да докаже правото си на собственост по общия исков ред. Предвид това - обстоятелствата, констатирани в акта за общинска собственост, съставен по надлежния ред, имат доказателствена сила до доказване на противното и всеки, който счита, че негов имот неправилно е бил вписан като общински или неправилно му е било отказано отписването като такъв, следва да защити правото си на собственост в гражданското съдопроизводство, чрез предявяване на иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК или чл. 108 ЗС. Според настоящия съдебен състав обжалваното определение е валидно, допустимо и правилно като краен резултат. В конкретната хипотеза заявителят е приложил към молбата си от 02.08.2923г., с която е сезирал ответника с искане за деактуване, съдебно решение № 2245 от 15.02.2023 г., постановено по гр. дело № 22194/2022 г. на Софийски районен съд, 50 състав, с което на основание чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. чл. 79, ал. 1 ЗС е признато за установено по отношение на Столична община, че заявителят е носител на правото на собственост върху имот с идентификатор № 44063.6221.24, с площ от 342 кв. м., находящ се в [населено място], което съдебно решение е влязло в сила на дата 10.05.2023 г. Следователно в случая е неприложима нормата на чл. 64, ал. 2 ЗОС, защото е безспорно установено, че исковото производство, към което препраща визираната разпоредба, вече е приключило с влязло в сила съдебно решение. Въпреки това, тричленният състав на Върховния административен съд намира, че оспорването на атакувания мълчалив отказ е процесуално недопустимо, тъй като е просрочено. Първостепенният съд точно е констатирал, че административното производство е образувано по предявено от заявителя искане вх. № СОА23-ГР94-4041/02.08.2023 г. за деактуване на процесния недвижим имот. От датата на постъпването на това заявление при ответника започва да тече законният срок за произнасяне на сезирания административен орган и съответно оттогава се изчислява преклузивният срок за обжалване, регламентиран в императивната норма на чл. 149, ал. 2 АПК. Първостепенният съд вярно е отразил, че съобразно чл. 57, ал. 1 АПК, административният орган издава акта си до 14 дни от датата на започване на производството. Този срок в случая е изтекъл на 16.08.2023 г. - сряда, работен ден и дори и да се приложи хипотезата на чл. 57, ал. 7 АПК, при която се иска и съгласието или мнението на друг орган, срокът за издаването на акта се продължава с още 14 дни, но и в този случай срокът вече е изтекъл на 30.08.2023 г. - сряда, работен ден. Безспорно жалбата, по която е образувано съдебното производство е постъпила в АССГ на дата 20.08.2024г., от което решаващият съдебен състав е извел правилен извод за просроченост на оспорването. Не може да се сподели тезата на частния жалбоподател, че срокът му за обжалване тече от подаването на покана за доброволно изпълнение, защото АПК не придава правно значение на това обстоятелство, а единствено на датата на постъпване при ответника на заявлението на жалбоподателя. В случая е налице още едно основание за отхвърляне на частната жалба, а именно: към датата на нейното подаване в полза на жалбоподателя вече е налице претендираното деактуване на процесния имот - обективирано в заповед № СОА24-РД57-38/30.08.2024г. на кмета на Столична община за деактуване на процесния имот, която е връчена на пълномощника на частния жалбоподател. Следователно целеният от жалбоподателя резултат е изцяло постигнат, поради което претенцията му за продължаване на процесуалните действия и за произнасяне от съда по съществото на спора е без правно основание. По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че обжалваното определение не страда от инвокираните с частната жалба пороци. Страните не са заявили претенции за присъждане на разноски. На основание на горното и на чл. 236 във връзка с чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,