Решение № 175 от 17.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 23/2013 г.

Решение № 175 от 17.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 23/2013 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Владимир Йорданов Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу въззивно решение от 14.06.2012 г. по гр. д. № 3653/2008 г. на Софийски градски съд, г. о., IV "а" възз. с-в., с което е оставено в сила решение от 28.07.2008 г. по гр. д. № 11860/2003 г. на Софийски районен съд, 40 с-в., с което 1) са отхвърлени искове на [фирма] срещу [фирма] с правно основание чл. 108 ЗС за собственост, основани на правоприемство от ДФ "Е. " след преобразуване съгласно Р. № 32/17.05.1993 г. за предаване на владението на недвижими имоти, представляващи УПИ..., отреден за администрация и офиси в кв.1 по плана на София, м. "Д." с площ 567 кв. м., заедно с построените в него четириетажна административна сграда, УПИ..., отреден за паркинг в същия квартал с площ 747 кв. м. и УПИ..., отреден за административно обслужване, складове и офиси в същия квартал с площ 1 485 кв. м., заедно с построената в него едноетажна сграда - склад и дърводелска работилница, 2) са отхвърлени частични искове на [фирма] срещу [фирма] с правно основание чл. 59 ЗЗД за заплащане на сумите 3 000 лева, 1 000 лева и 2 000 лева, представляващи обезщетения за ползването без основание на трите имота за посочен период от време; 3) е оставен без разглеждане предявеният от [фирма] срещу [фирма] евентуален частичен обратен иск за сумата 9 900 лева, обезщетение за имуществени вреди. Производството е образувано и по обусловената от изхода от спора частна жалба на [фирма] срещу определение № 14640 от 14.09.2012 г., с което въззивният съд е отхвърлил молбата му за изменение на въззивното решение в частта за дължимите му разноски за адвокатско възнаграждение. Решението е допуснато до касационно обжалване с определение № 86 от 18.02.2013 г. по следните процесуалноправни въпроси: дали в производството по иск с правно основание чл. 108 ЗС, основан на твърдения, че ищецът е собственик на недвижим имот, който е апортиран (внесен като непарична вноска на основание чл. 72 и чл. 73 ТЗ) в търговско дружество от друго лице - несобственик, е допустимо инцидентното установяване, че апортът не е бил извършен от собственика или такова установяване е недопустимо и може да бъде извършено единствено чрез предявяване на иск по чл. 431, ал. 2 вр. чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.), вр. чл. 498 ГПК (отм.). Прието е, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с решение № 141/04.06.2012 г. по т. д. № 829/2010 г. на ВКС, I т. о., и решение № 20/04.06.2012 г. по т. д. № 1084/2010 г. на ВКС, I т. о., постановени от един и същи съдебен състав по реда на чл. 290 ГПК, което представлява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Насрещната страна [фирма] оспорва основателността на касационната жалба. Насрещната страна [фирма] оспорва основателността на касационната жалба - твърди, че не упражнява и никога не е упражнявала фактическа власт върху имота и че самият ищец не твърди това и не формулира никакви претенции срещу него. [фирма] оспорва основателността на касационната жалба с доводи по исковете по чл. 108 ЗС и чл. 59 ЗЗД, че не е доказано осъществяването на предпоставките за придобиването на процесния имот по чл. 17а от ЗППДОП (отм.): разпоредбата е създадена през 1994 г. след твърдяното придобиване, не е доказано придобиването на имота от праводателя на ищеца ДФ "Е.", т. к. е доказано проведеното оспорване на истинността на акта за държавна собственост, с което е отпаднала доказателствената му сила; не е доказано отчуждаването от държавата на процесния имот, не е доказано предоставянето на процесния имот за стопанисване и управление по реда на Правилника за държавните имоти и Наредбата за държавните имоти от 1975 г., имотът на е е бил включен в баланса на преобразуваната държавна фирма през 1997 г. По изведените правни въпроси: Разрешенията по тези въпроси в двете съдебни решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК се възприемат от настоящия състав: Исковете за собственост по чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) и чл. 108 ЗС е допустимо да се основават на твърдения, че ищецът е праводател на ответника и прехвърлителната сделка - непарична вноска (апорт), е нищожна, като ищецът следва да изложи основания за нищожност, каквото може да бъде твърдение за нищожност (порок) на волеизявлението за извършването на апорта като сделка, освен ако нищожността не е прогласена със сила на пресъдено нещо в отделен процес между страните, както и че нищожността по чл. 26 ЗЗД би могла да бъде установявана инцидентно, когато (с иска за собственост) бъдат наведени основания за това. Исковете за собственост по чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) и чл. 108 ЗС с посочените основания (с предмет недвижим имот, апортиран в капитала търговско дружество, по който се твърди нищожност на апортната вноска), са допустими и не целят заобикаляне на установения в закона срок по чл. 70, ал. 2 ТЗ за предявяване на специалния иск по чл. 70, ал. 1 ТЗ за недействителност на учредяването на търговско дружество, доколкото липсва изрично позоваване на нормата на чл. 70 ТЗ и не е предявено искане за обявяване на недействителност на учредяването. Исковете за собственост по чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) и чл. 108 ЗС, основани на твърдения за нищожност (порок) на волеизявлението за извършването на апорта като сделка, са различни от специалните искове по чл. 70, ал. 1 ТЗ за недействителност на учредяването, основан на изчерпателно уредени нарушения и не са обусловени от тях и са различни и от исковете по чл. 431, ал. 2 ГПК от 1952 г. (отм.), съответно по чл. 537 ГПК от 2007 г., за установяване на пороци на вписването в търговския регистър, допуснато с позитивно охранително регистърно съдебно решение: за обявяване за недействителни на вписвания в търговския регистър поради порок на самото вписване (като охранително производство) или несъществуване на вписано обстоятелство, съобразно разясненията с ТР № 1/06.12.2002 г. по т. д. № 1/2002 г. на ОСГК на ВКС, и не са обусловени от тях. По основателността на жалбата и на основание чл. 290 и сл. ГПК: Производството в първата и във въззивната инстанция е проведено по реда на ГПК от 1952 г. (отм.). За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното: ищецът е универсален правоприемник на ДФ "Е." и на НИППИЕС и "Е." и най-късно през 1967 г. парцел II, в който попадат процесните имоти, е отреден за неговите нужди; при последващо преобразуване в държавна фирма и в еднолично акционерно дружество през 1993 г. всички дълготрайни активи са включени в капитала на преобразуваното дружество, включително и процесните имоти, записани по баланс от 31.03.1993 г.; Така ищецът е придобил правото на собственост върху имотите по силата на разпоредбата на чл. 17а от ЗППДОП (отм.), с която се уреждат заварени случаи на универсално правоприемство; но със заповеди от 2000 г. на Председателя на ДАЕЕР имотите са извадени от имуществото на ищеца и внесени като апорт в капитала на [фирма], за което е постановено съдебно решение на СГС ф. о., имотите са отписани от счетоводните регистри на ищеца и са заведени в счетоводството на [фирма]. За апорта е постановено решение за вписване от съдия по вписванията, който е направил проверка по чл. 73, ал. 5 ТЗ; позоваването на ищеца, че е препятстван прехвърлителният ефект, е неоснователно, защото решение за вписване по чл. 498 ГПК (отм.), съотв. чл. 604 ГПК вр. чл 30, ал. 1 и чл. 29, ал. 1 ЗТР може да бъде атакувано само по специален исков ред - чл. 431, ал. 2 вр. чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.), съотв. чл. 537, ал. 2 вр. чл. 124, ал. 1,предл. 2 и сл. или 4 ГПК за установяване на пороци, водещи до недопустимост или нищожност на вписано обстоятелство, едва при наличие на такова решение се провежда охранително производство по заличаване на порочното вписване с решение на регистърния съд по партидата на съответното юридическо лице съобразно чл. 498 ГПК (отм.), съотв. чл. 604 ГПК; Според въззивния съд не е допустимо по реда на инцидентното позоваване в рамките на гражданския спор да се установяват пороци на вписването, а неговото действие следва да се зачита от съда. Въззивният съд е приел, че в случая изобщо няма данни такъв специален иск да е предявен и че позоваването на пороци, вписани в две съдебни решения е недопустимо; Че по предвидения исков ред не са установени недопустимост или нищожност на вписването, както и несъществуване на вписано обстоятелство, следва да се приеме, че чрез апортиране в капитала на [фирма] ищецът е изгубил правото си на собственост, а ответникът [фирма] владее имотите на годно правно основание - договор за делба с приобретателя [фирма], поради което исковете по чл. 108 ЗС са неоснователни, а като следствие от това и тези по чл. 59 ЗЗД и обратният иск не следва да се разглежда. По доводите за неправилност на решението: Първият довод е за неправилност на извода на въззивния съд, че при увеличенията на капитала на [фирма] (т. е. в резултат на апортите) не е настъпил вещноправен прехвърлителен ефект - че правото на собственост не е преминало от [фирма] към [фирма], т. к. и двата апорта са извършени от несобственик - държавата чрез органа (председателя на ДАЕЕР), упражняващ правата на държавата, в качеството и на едноличен собственик на капитала на [фирма]. Доводът е неоснователен. Изваждането от държавата на процесните имоти от имуществото на [фирма] (отписването от активите на дружеството), на което държавата е едноличен собственик на капитала, е различна сделка от последващото им внасяне от държавата в имуществото на [фирма]", на което държавата също е едноличен собственик на капитала. Апортът е правна сделка, която стои извън фактическия състав на изваждането на имотите от имуществото на ищеца. Не бива да се допуска смесване на двете сделки поради това, че собственикът на капитала и на двете дружества е държавата и че и двете сделки имат за предмет едно и също имущество (процесните имоти). От значение за спора е да бъде установено, дали процесните имоти са извадени от имуществото на ищеца от едноличния му собственик - държавата и дали действията за това са породили правни последици. Въззивният съд е приел за установено това, което твърди самият ищец в исковата си молба (л. 3, абзац предпосл.), че "заповедите на председателя на ДАЕЕР, с които процесните имоти са извадени от имуществото на [фирма] и са внесени (като апорт) в имуществото на [фирма]", са били издадени в качеството му на представител на държавата, като едноличен собственик на капитала и на двете дружества - [фирма] и [фирма]". Държавата е тази, която се разпорежда с имуществото на ЕАД, на които е едноличен собственик на капитала. Тя се разпорежда чрез своите органи. Затова заповедите от 2000 г. и 2001 г. на председателя на ДАЕЕР, който е бил представител на държавата - едноличен собственик на капитала на [фирма], с които имотите са извадени от неговото имуществото (от активите му) и впоследствие са отписани от счетоводните му книги, са законосъобразни и са породили правно действие - имотите са преминали отново в патримониума на държавата. В случая държавата е действала чрез своя представител. По-късният апорт на същите имоти, извършен от държавата в други дружества е отделна сделка, тя представлява разпореждане с имотите след като вече те не са били в патримониума на търговското дружество, а на държавата, поради което прехвърлителният ефект на апорта е без значение за спора по иска по чл. 108 ЗС. Дали държавата е запазила собствеността върху имуществото, извадено от капитала на [фирма] или го е предоставила като непарична вноска на друго дружество е без правно значение за собствеността на ищеца. След като е установено изваждането на процесните имоти от имуществото на [фирма] и липсват твърдения за последващо придобиване) всички доводи за неправилност на решението на въззивния съд, които се основават на твърдения за пороци на последващия апорт в капитала на [фирма], като извършен от несобственик (държавата), са без значение за спора и не следва да бъдат обсъждани. С оглед разрешението на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, е налице отменителното основание по чл. 281, ал. 1, т. 1 ГПК, но тъй като не се налага извършването и повтарянето на съдопроизводствени действия и с оглед правомощията на настоящия състав по чл. 293 ГПК, спорът следва да се разгледа по същество. По иска с правно основание чл. 108 ЗС: Ищецът твърди, че е придобил процесните имоти по реда на чл. 17а от ЗППДОП (отм.), които са били собственост на държавата и са предоставени от държавата за стопанисване и управление на държавно предприятие ДФ "Е." - София, което е преобразувано в еднолично търговско дружество с държавно имущество - [фирма] на 17.05.1993 г. Твърди, че със заповеди от 2000 г. и 2001 г. на Председателя на ДАЕЕР, който е орган на едноличния собственик на капитала (държавата), имотите са извадени от имуществото на ищеца и са отписани от счетоводните регистри на ищеца, като са внесени като апорт в капитала на [фирма], за което е постановено съдебно решение на СГС ф. о. Заповедите са издадени на основание чл. 15 и чл. 16, ал. 1, т. 2 вр. чл. 10, ал. 1, чл. 11, от Правилника за реда за упражняване на правата на собственост на държавата в държавните предприятия(приет с ПМС № 7/1994 г., обн. в ДВ бр. 10 от 01.02.1994 г., отм. ДВ бр. 51/03.06.2003 г.). При издаване на двете заповеди /№ 240/06.06.2000 г. (л. 37) и № 198/18.05.2001 г. (45)/ председателят на ДАЕЕР е упражнявал правата на държавата като едноличен собственик на капитала на [фирма], те са в писмена форма и са законосъобразни. По начина, по който държавата е внесла имотите в имуществото на ищеца, както и други имоти, на които е била едноличен собственик на капитала, по същия начин по-късно ги е извадила от имуществото му и те отново са станали държавна собственост - с едностранни актове на нейни представители. Писмената форма на заповедите е достатъчна за валидността на извършените сделки. Съгласно чл. 18 от ЗС и чл. 48 от ЗДС договорите, с които държавата придобива и се разпорежда с имоти - частна държавна собственост, се сключват в писмена форма. В случая изваждането на имотите от имуществото на ищеца е едностранна сделка и самото то (още) не представлява разпореждане на държавата с тях. В случая изваждането не е съпроводено от намаляване на регистрирания капитал на дружеството, който е запазен, защото решението предвижда изрично (т. 2 и т. 3 от заповедите) той да не се намалява. Както беше обосновано и по-горе, апортът е сделка, която следва по време изваждането на процесните имоти от имуществото на ищеца, апортът е обусловен от изваждането, а не изваждането от последващия апорт. При извода, че след изваждането на процесните имоти от имуществото му, ищецът не е повече техен собственик и доколкото не се твърди и доказва последващото им придобиване от него, следва извод за неоснователността на исковете по чл. 108 ЗС и на обусловените от тях искове. Поради изложеното доводите, които се отнасят до последващото действие на апорта, до неговите пороци и до процесуалните способи за установяване на негови пороци, са без значение за извода на съда, че ищецът не е собственик на процесните имоти, те не са обуславящи изхода на спора, поради което не следва да бъдат обсъждани. В обобщение: ревандикационните искове са основани на твърдения, че е извършен апорт на имущество на ищеца от несобственик, а тези твърдения са неоснователни. Към момента на апорта имотът вече е изключен в имуществото на ищеца, защото вече е бил изваден от това имущество от държавата със законосъобразни действия на нейни органи. От изложеното се установява неоснователността на иска с правно основание чл. 108 ЗС. Искът с правно основание чл. 59 ЗЗД е обусловен от изхода на спора по иска с правно основание чл. 108 ЗС и при неговата неоснователност също е неоснователен: щом като е установено, че ищецът не е собственик на процесните имоти, той не би могъл да се обедни от това, че е лишен от ползването им. С оглед неоснователността на главните искове, предявеният от ответника [фирма] срещу третото лице - помагач [фирма] евентуален обратен иск следва да бъде оставен без разглеждане. От изложеното и с оглед правомощията на настоящата инстанция по чл. 293 ГПК следва, че обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода от това производство искането на жалбоподателя за разноски е неоснователно. Ответникът [фирма] претендира разноски, представил е списък за разноски, представляван е от адвокат и с представен договор за процесуално представителство е доказал, че е уговорил и заплатил сумата 12 000 лева за процесуално представителство, които с оглед изхода от спора следва да му се присъдят. Ответникът [фирма] е представляван от юрисконсулт и претендира юристконсултско възнаграждение, с оглед изхода от това производство, искането му е основателно за сумата 20 165 лева. Ответникът [фирма] претендира разноски в случай, че бъде допуснато касационно обжалване, но не е представил доказателства, че такива са направени, поради което разноски не следва да му се присъждат. По частната жалба на [фирма]:. В нея се поддържа, че е неправилен изводът на въззивния съд, че [фирма] не е доказал, че във въззивната инстанция е уговорил и направени разноските за адвокатско възнаграждение, които претендира в размер на 79 206 лева, и че с частната жалба представя доказателства в подкрепа на искането си - извлечения от банкови сметки. Във въззивното решение е прието, че не е уговорено възнаграждение в договор за правна защита, а в представена фактура не е посочено името и качеството на подписалия за получател, поради което по делото не е доказано нито уговаряне, нито заплащане на адвокатско възнаграждение и такова съгласно чл. 64, ал. 2 ГПК (отм.) не следва да се присъжда. В обжалваното определение е прието, че не е представен, включително и с молбата за изменение на решението, платежен документ за установяване заплащането на разноските и не се доказват реално направени разноски. Този извод е обоснован - в делото липсват посочените в молбата за изменение на решението платежни документи за извършване на плащане по банков път, а представянето им едва в касационното производство е несвоевременно. От изложеното следва извод, че частната жалба на [фирма] за разноските е неоснователна, а обжалваното определение е законосъобразно и следва да бъде потвърдено. Воден от горното и на основание чл. 293 ГПК Върховният касационен съд, първо гражданско отделение