Определение № 9147 от 28.09.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8642/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229-236 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба, подадена от О. Ч., гражданин на Република Турция. Жалбата е против определение № 2815 от 01.07.2026 г., постановено по адм. дело № 744/2026 г. по описа на Административен съд – Хасково. Това определение е обжалвано в частта му, с която на основание чл. 159, т. 4 от АПК е оставена без разглеждане жалбата на О. Ч. против решение № РПЗТ – 27 от 04.05.2026 г. на Председателя на Държавна агенция за бежанците (ДАБ) и производството по делото е прекратено. В частната жалба са развити доводи за неправилност на атакуваното определение поради противоречие с материалния закон – касационно отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК във вр. чл. 236 от АПК. По същество се поддържа, че оспореният администратвен акт е породил действие спрямо лицето, като е ограничил основни негови права, следователно е налице правен интерес на лицето да получи съдебен контрол относно законосъобразността на това ограничение. Иска се отмяна на определението и връщане на делото на Административен съд – Хасково за продължаване на съдопроизводствените действия и разглеждане на жалбата по същество. Ответникът – председателят на Държавна агенция за бежанците (ДАБ) при МС, не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира частната жалба за допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 230 АПК. Разгледана по същество, частната жалба е основателна поради следните съображения: Предмет на контрол пред Административен съд – Хасково е било решение № РПЗТ – 27 от 04.05.2026 г. на председателя на ДАБ, с което жалбоподателят е настанен в помещение от затворен тип до отпадане на основанието или до окончателно приключване на производството за предоставяне на международна закрила. С обжалваното в настоящото производство определение съдът е оставил жалбата срещу посочения административен акт без разглеждане и е прекратил производството по адм. дело № 744/2026 г. За да постанови този резултат, първоинстанционният съд е отчел, че спрямо О. Ч. е приключило производство в ДАБ по предоставяне на международна закрила и спрямо него следва да се прилагат разпоредбите на Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ), каквото е предписанието на чл. 66, ал. 1 и ал. 2 ЗУБ. Вследствие на това съдът е приел, че временното настаняване в център от затворен тип е с акцесорен характер и има за цел само да обезпечи нормалното протичане на производството за предоставяне на международна закрила, като има действие до отпадане на съответното основание по чл. 45б, ал. 1 от ЗУБ или до окончателното приключване на производството. Следователно, според административния съд, щом на лицето е отказано предоставянето на заявената от него международна закрила, то за него вече не е налице правен интерес да атакува законосъобразността на решението за настаняване в помещение от затворен тип. Обжалваното определение е неправилно. Изискването за наличие на правен интерес от оспорването е абсолютна процесуална предпоставка за оспорването на индивидуални административни актове. За да е налице правен интерес от оспорването, съответният акт трябва да засяга по непосредствен начин правата и законните интереси на оспорващия и това засягане да е реално, а не хипотетично. Според ТР № 3 от 16.04.2013 г. по т.д. № 1/2012 г. на ОСС на ВАС при искане за обявяване нищожността на индивидуален административен акт правният интерес на оспорващия се преценява към момента на подаване на жалбата. В останалите хипотези, когато административният акт се оспорва като унищожаем, следва да се извършва проверка за това дали са налице материалноправните предпоставки, обуславящи правния интерес както към момента на издаване на акта, така и към момента на подаване на жалбата. Той следва да е налице и през целия съдебен процес, тъй като е задължителна процесуална предпоставка за допустимост на производството. В случай на отпадането му в хода на процеса е налице пречка за разглеждане на спора по същество и оспорването следва да се остави без разглеждане като недопустимо на основание чл. 159, т. 4 АПК. Действително, както е посочил административният съд, производствата по предоставяне на международна закрила и по настаняване в помещение от затворен тип са обусловени. Но това не означава, че при отказ за предоставяне на международна закрила, лицето, спрямо което отказът е постановен, няма правен интерес да инициира производство, в което да защити правата си, които са били ограничени при настаняването му в помещение от затворен тип. Горното произлиза от тълкуването на принципа за ефективност, закрепен в чл. 47 от Хартата за основните права на ЕС, и приложим към началата на административния процес. Според решение на СЕС от 24.11.2022 г. по дело C-289/21 не се допуска процесуално правило на държава членка, съгласно което когато национална правна разпоредба, оспорена с жалба за отмяна по съдебен ред, тъй като противоречи на правото на Съюза, бъде отменена с последваща норма и поради това престане да поражда последици занапред — се приема, че е отпаднал предметът на оспорване и следователно липсва основание за произнасяне, без преди това страните да са имали възможност да изтъкнат евентуалния си интерес от продължаване на производството и без такъв интерес да е бил взет предвид. Това означава, че постановяването на решение, с което се установява отпадане на предмета на оспорване, не изключва възможността по отношение на съответния акт да бъде упражнен контрол за законосъобразност. Така е, защото за оспорващия остава възможността да предяви иск по чл. 204, ал. 1 от АПК. Според тази разпоредба иск за обезщетение по ЗОДОВ може да се предяви след отмяна на административния акт по съответния ред. Следователно правото на ефективна съдебна защита би било гарантирано, доколкото страната може да иска обезщетение за вредите, които твърди, че е претърпяла от акта, чието действие е изчерпано. Гореупоменатото решение на СЕС е постановено във връзка с оспорване на подзаконов нормативен акт, като именно то е дало повод за приемането на нова алинея 2 на чл. 193 от АПК (в сила от 05.08.2025 г.), съгласно която при отмяна на оспорения подзаконов нормативен акт или на част от него след подаване на жалбата, съдът се произнася по оспорването, когато прилагането на акта до неговата отмяна засяга субективни права, свободи или законни интереси на някоя от страните. В този случай съдът може да обяви нищожността на оспорения подзаконов нормативен акт или на част от него, да установи изцяло или отчасти незаконосъобразността му или да отхвърли оспорването. Тази законово разпоредба е приложима по аналогия и в производствата по оспорване индивидуални административни актове. С оглед на всичко изложено дотук не може да се приеме, че правният интерес на О. Ч. да оспори законосъобразността на решение № РПЗТ – 27 от 04.05.2026 г. на председателя на ДАБ е отпаднал. Видно от целите, които акт от това естество преследва, с него се засягат субективни права, свободи или законни интереси на лицето. В такъв случай, ако на лицето са причинени вреди, то има възможност да предяви иск по ЗОДОВ, предвид разпоредбата на чл. 204, ал. 1 от АПК, според която този иск може да се предяви след отмяна на административния акт по съответния ред. Следователно дори жалбата срещу процесния акт да е подадена след постановяване на отказа за предоставяне на международна закрила по смисъла на ЗУБ, респективно след отпадане на необходимостта лицето да бъде настанено в център от затворен тип, съдът е длъжен да се произнесе по оспорването. Съобразно изложеното обжалваното определение е неправилно, тъй като е постановено при нарушение на материалния закон. Затова то следва да бъде отменено и делото да бъде върнато за продължаване на процесуалните действия по разглеждане и решаването му по същество. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ, във вр. чл. 236 от АПК, и чл.235, ал.1 от АПК, Върховният административен съд, състав на четвърто отделение