Определение № 1637 от 19.02.2025 г. на ВАС по адм. д. № 1456/2025 г.

Производството е по чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка със Закона за устройство на територията /ЗУТ/. Образувано е по частна жалба на Д. Т. К. от гр. Царево, чрез процесуалния му представител адв. Вълков, срещу определение № 101 от 06.01.2025г., постановено по адм. д. № 10/2025г. по описа на Административен съд – гр. Бургас, с което е оставена без разглеждане жалбата му срещу писмо рег. Индекс № 94 – 01 – 2061 - /3/ от 11.11.2024г. на кмета на община Царево, с което е посочено, че не може да бъде издадена заповед по чл. 224а ал. 1 и чл. 225а ал. 1 ЗУТ за премахване на незаконен строеж, извършван в имот с административен адрес гр. Царево, [улица], съсобственост на жалбоподателя и с което определение е прекратено производството по делото. В частната жалба се излагат доводи за неправилност на оспореното определение, поради нарушения на материалния закон и допуснати нарушения на съдопроизводствените правила – отменителни основания по чл. 209 т. 3 във връзка с чл. 236 АПК. Твърди се, че е неправилен извода на съда, че в случая е налице произнасяне по сигнал, а напротив навеждат се съображения, че се касае за подадена жалба насочена срещу незаконосъобразни действия и бездействия на ответника, тъй като посочва, че не са предприети действия по съставяне на констативен акт за установяване и за спиране на незаконно строителство, при посочени от него нарушения на ЗУТ. Посочва и че е неправилен извода на съда, че в случая не е налице индивидуален административен акт, а напротив твърди, че оспореното писмо е такова по чл. 214 т. 2 във връзка с т. 1 ЗУТ. Навежда съображения и че така се нарушават правата му на съсобственост в имота, както и се позовава на чл. 120 ал. 2 от Конституцията на Република България. Иска се отмяна на оспореното определение и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия и разглеждане на жалбата по същество. Ответникът Кметът на община Царево изразява становище за неоснователност на частната жалба и правилност на оспореното определение. Частната жалба е подадена в срока по чл. 230 АПК, от надлежна страна, адресат на оспореното определение, и срещу съдебен акт, който подлежи на касационен контрол, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. За да постанови оспореното определение АС – гр. Бургас е приел, че от събраните в хода на производството доказателства се установява, че жалбоподателят и К. К. са съсобственици на поземлен имот и сграда в него, намираща се в гр. Царево, [улица]. По подадена жалба от Д. К. за незаконно строителство в имота е направена проверка и с оспореното писмо е уведомен, че общинската администрация е констатирала, че извършените строително – монтажни работи /СМР/ в имота представляват текущ ремонт, поради което не представляват строеж по смисъла на § 5 т. 38 ДР на ЗУТ и контролът им е извън правомощията на общината. При тези установени факти съдът е приел, че не е налице годен за оспорване административен акт, тъй като е достигнал до извод, че отправеното от жалбоподателя искане до кмета има качеството на сигнал и като такъв не е измежду актовете по чл. 214 ЗУТ, които подлежат на обжалване. Посочил е и че не съществува норма, която задължава кмета на общината да се произнесе по искания на граждани за спиране, забрана на ползване или премахване на незаконни строежи, тъй като тези правомощия административният орган упражнява служебно. Поради това е приел, че при липса на задължение за издаване на акт при сезиране на кмета, то не е налице и подлежащ на обжалване отказ – изричен или мълчалив. Приел е, че оспореното писмо не е индивидуален административен акт по общия чл. 21 АПК, нито по специалната разпоредба на чл. 214 т. 3 ЗУТ. Определението е правилно. Правилен е извода на съда, че оспореното писмо няма характера на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 АПК, тъй като видно от неговото съдържание с него административния орган уведомява жалбоподателя, който е подал искането за проверка и спиране на евентуално извършвано незаконно строителство, че при направена такава е установено, че извършените СМР по сграда идентификатор № 48619.502.240.1 по кадастралната карта на гр. Царево представляват текущ ремонт по смисъла на чл. 151 ал. 1 т. 1 ЗУТ във връзка с § 5 т. 43 ДР на ЗУТ, а не строеж по смисъла на § 5 т. 38 ДР на ЗУТ, като в тази връзка случаят е извън компетентността на кмета на община Царево, както и че се касае за спор от гражданско правен характер, който страните следва да разрешат пред компетентния граждански съд. Т.е. от съдържанието на писмото е видно, че то има уведомителен характер за предприетите и извършени до момента на издаване на писмото действия във връзка с проверката. С писмото не се засягат права и не се вменяват задължения, а същото има уведомителен характер. В ЗУТ няма норма, която да задължава кмета на общината или лицата, на които е предоставил правомощия, да се произнасят по искания за спиране или премахване на незаконни строежи, като упражняването на правомощията по чл. 224а и чл. 225а от ЗУТ е служебно и в условията на оперативна самостоятелност и не е обвързан с изложеното в исканията на заявители или подадени сигнали. Административен акт в тази връзка би бил налице само тогава, когато административният орган е задължен по закон при сезиране да издаде акт с конкретно съдържание. В случаите на чл. 224а и чл. 225а от ЗУТ по отношение на кмета на общината или оправомощените от него лица, не е налице задължение да се произнесе с акт, съобразно отправеното до него искане. С подаването на сигнал или искане възниква задължение да се направи проверка, но не възниква задължение за издаване на акт със съдържание, поискано от лицата, подали сигнала. В случая с оспореното писмо, лицата подали сигнала, са уведомени за извършените действия именно по започналата проверка и за направените констатации, поради и което е правилно приетото от съда, че в случая не е налице индивидуален административен акт, подлежащ на съдебен контрол. Неоснователно е възражението в частната жалба, че съдът не се е произнесъл по жалбата, с която е сезиран, тъй като са били оспорени действия на административния орган. Това е така, тъй като съдът се е произнесъл в рамките на сезирането си, а именно по оспорването на писмото. Най – накрая неоснователно е възражението за това, че е ограничено правото на собственост на жалбоподателя, тъй като в писмото изрично е посочено, че евентуалния граждански спор следва да бъде разрешен пред компетентния за това граждански съд. Неоснователно е и позоваването на чл. 120 ал. 2 от Конституцията, тъй като тази разпоредба е предвидила обжалваемост на всички актове, но при допустимост на оспорването, а именно при наличието на правен интерес. Във връзка с гореизложеното оспореното определение като правилно следва да бъде оставено в сила. Воден от горното и на основание чл. 221 ал. 2 във връзка с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, състав на Второ отделение,