Определение № 374 от 06.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 2606/2024 г.

Производството е по чл. 274 ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на адвокат П. К., в качеството й на процесуален представител на П. Т. П. срещу определение № 345/04.10.2024 г. по в.т.д. № 692/2023 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата й по чл.248 ал.1 ГПК за изменение на постановеното по делото решение №309/22.07.2024 г. в частта му за присъденото на адвокат К. на основание чл.38 ал.2 ЗА възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция. В частната жалба е наведено оплакване за неправилност на атакувания съдебен акт, като се претендира отмяната му с присъждане на допълнително адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство пред въззивната инстанция в размер на 3 384 лв. Твърди се, че в случая присъдените в полза на процесуалния представител на ищеца разноски за адвокатски хонорар за въззивната инстанция са неправилно изчислени и не са съобразени с разпоредбите на Наредба №1/ 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като, според частния жалбоподател, приложима в случая следва да е новата редакция на наредбата, тъй като въззивното решение е постановено на 22.07.2024 г. Същият оспорва и извода на съда, че при присъждане на разноските следва да се съобрази решение на СЕС от 25.01.2024 г., постановено по дело № С- 438/2022 г., което приема, че определените с Наредба №1 адвокатски хонорари не са задължителни, вкл. когато се касае за заварени договори, и не обвързват съда при извършване на преценката му по чл. 78 ал.5 ГПК, а за определяне на справедливия размер на адвокатското възнаграждение меродавни са единствено правната и фактическа сложност на делото. Според частния жалбоподател, разрешаването на спора за разноските е неправилно, тъй като в случая няма сключен договор между адвокат и клиент, с който адвокатът да се е съгласил да осъществява представителство срещу адвокатско възнаграждение в размер, по-нисък от определените в Наредба №1, поради което и не е нарушена свободата на договаряне и конкуренция, в какъвто смисъл е соченото решение на СЕС. Твърди, че то не обхваща хипотезата на оказване на безплатна правна помощ.Наред с това счита,че съдът неправилно е съобразявал решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С- 438/2022 г., доколкото липсва наведен от насрещната страна довод за прилагането му, нито е твърдяна прекомерност на адвокатското възнаграждение. Насрещната страна ЗД „Бул инс“ АД, в депозиран писмен отговор, оспорва основателността на подадената частна жалба. Върховен касационен съд в състав на Второ търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срок от легитимирано да обжалва лице срещу съдебен акт от категорията на обжалваемите, поради което я намира за допустима. Разгледана по същество, е неоснователна. За да постанови своето определение, Пловдивски апелативен съд е приел, че с оглед изхода на спора по същество пред въззивната инстанция, на предоставилия на ищцата безплатна правна защита адвокат П. К. се дължи възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 ЗАдв в размер на 2 580лв. с ДДС, съразмерно на обжалваемия интерес. Посочил е,че с решението по същество размерът на адвокатското възнаграждение е бил определен в намален спрямо посочения в действащата редакция на НМРАВ, в сила от 08.11.2022 г., размер, при съобразяване на направеното от ЗД “Бул инс“ възражение срещу определянето на адвокатското възнаграждение в размера,посочен в тази редакция на наредбата; на приетото в решение С-438/25.01.2024 г. на Съда на ЕС; на последващо установената практика на ВКС и на фактическата и правна сложност на делото. Съдът е отчел, че дължимото адвокатско възнаграждение по чл.7 ал.2 т.5 от Наредба №1, в редакцията й от 08.11.2022 г., е в размер на 4 273,79 лв. с ДДС за оказаната безплатна правна помощ и представителство на ищцата, но в случая е било присъдено адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ал.2 ЗА в намален размер от 2 580 лв. с ДДС, тъй като, според приетото в решението на СЕС, посочените в Наредба №1 минимални размери на адвокатските възнаграждения не обвързват със задължение съда да ги приложи, а са само примерни и отразяват представата на адвокатското съсловие за справедливо заплащане на положения от адвоката труд. Съдът е подчертал, че при оценяване на този труд и подхождайки с дължимото уважение към адвоката и отчитайки висококвалифицирания характер на труда му, следва да се има предвид не само очевидния количествен критерий /имуществен интерес, респективно цената на исковете/, но и вида, фактическата и правна сложност на делото, извършените от процесуалния представител на ищеца правни действия по него, продължителността на производството, фазата, на която е приключило за страната, събраните по делото доказателства, които не само позволяват да се прецени по-точно и обективно какъв обем, интензитет и продължителност на защитата е била осъществена от представителя на ищцата, за да се предвиди адекватно и справедливо заплащане за нея, но в същото време да се предотврати неоснователното обогатяване на едната страна за сметка на неоснователното обедняване на другата /противната/ страна, като по този начин се гарантира правото на справедлив съдебен процес и равно право на защита на двете страни в производството. Като е посочил, че е съобразил всички горепосочени фактори, както и липсата на фактическа и правна сложност на делото, неговия обем и извършените от адвоката процесуални действия на защита на доверителката й, въззивният съд е счел, че така определеният размер на адвокатско възнаграждение от 2 580 лв. с ДДС не следва да се изменя и е справедлив размер за оказаната безплатна правна помощ на ищцата и процесуалното й представителство пред въззивната инстанция. Настоящият съдебен състав на Второ търговско отделение на ВКС намира така постановеното определение на въззивната инстанция за правилно. При произнасянето си Пловдивски апелативен съд правилно е съобразил приетото с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, че националният съд е длъжен да откаже приложението на наредба със задължителен характер за минималните размери на адвокатските възнаграждения, когато присъжда дължими от насрещната страна разноски, а следва да вземе предвид вида на спора, материалния интерес, фактическата и правна сложност на делото, доколкото определянето в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения на минимални размери на адвокатските възнаграждения противоречи на правилата за конкуренция в Европейския съюз. Даденото от СЕС тълкуване по преюдициални запитвания във връзка с приложението на правото на Европейския съюз при противоречие на национални правни норми с него е задължително за националните съдилища. Неоснователно е възражението на молителя за неприложимост на решението на СЕС при липса на сключен договор между адвоката и представляваната страна,включително в случаи на осъществена безплатна правна помощ по реда на чл.38 ЗАдв. Постановеното в решението на СЕС е общо за случаите на ангажиране имуществената отговорност за разноски за адвокатско възнаграждение на осъдената да ги заплати страна в производството пред съда и липсват основания както в закона, така и произтичащи от мотивите на решението на СЕС, които да обосноват изводи в подкрепа на поддържаната от частния жалбоподател теза. Неоснователно е и оплакването в жалбата за липса на наведено от противната страна възражение за прекомерност на възнаграждението, тъй като в случая размерът му не е договорен между страните по договора за правна помощ, която е предоставена по реда на чл. 38 от ЗАдв, а е определен от съда, поради което и за противната страна не е съществувала процесуална възможност да възразява срещу прекомерността на предварително договорено и заплатено от страната възнаграждение. Същевременно, според приетото в решението на СЕС, националният съд принципно е задължен да не приложи ограничаващата национална уредба, независимо дали има повдигнато възражение от насрещната страна. Доводите на частния жалбоподател, развити в жалбата му относно приложимата редакция на НМРАВ, са ирелевантни, тъй като не кореспондират с мотивите на апелативния съд,по които е постановен актът му. По изложените съображения обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение