Определение № 10446 от 21.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 9556/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба, подадена от Ц. И. П. като майка и законен представител на малолетния А. Ц. И., чрез адв. М. Костов от САК, срещу Разпореждане № 1413/18.08.2026 г. по адм. дело № 406/2026 г. на Административен съд - Враца, с което е оставено без разглеждане искането й за прекратяване на действията, извършени от ДСП-Бяла Слатина по продължаващо задържане на малолeтното дете А. Ц. И. на [възраст] извън семейна среда – в ЦНСТ за деца без увреждания в [населено място], общ. Бяла Слатина и връщане на детето в семейна среда, и производството по делото е прекратено. Твърди се неправилност на разпореждането и се иска отмяната му и уважаване на искането с правно основание чл.250, ал.1 АПК. Ответникът по частната жалба – ДСП-Бяла Слатина, в писмен отговор изразява становище за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд намира, че частната жалба е допустима, като подадена от надлежна страна, в срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, частната жалба е основателна по различни от изложените в нея съображения. Първоинстанционният съд е преценил, че е сезиран с искане с правно основание чл. 250 от АПК, предявено от П. за прекратяване на извършваните от ДСП-Бяла Слатина действия по задържане на малолeтното дете А. Ц. И. на [възраст] без основание извън семейна среда –в ЦНСТ за деца без увреждания в [населено място], общ. Бяла Слатина и връщането му в семейна среда. След като е съобразил представените доказателства, съдът е приел, че за П. не е налице правен интерес от искането по чл. 250 АПК. Мотивирал е извод, че с издаването на Заповед № ЗД/Д-ВР-БС-076/12.08.2026г. оспорените действия на длъжностните лица от ДСП-Бяла Слатина са изцяло прекратени и към момента на депозиране на искането – 13.08.2026г. не са налице действия по чл. 250 от АПК, които да могат да се оспорват чрез искане по чл. 251 ал.1 от АПК или да се отстраняват от съда по чл. 253 ал.1 от АПК. Предвид липсата на правен интерес, който е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на производството, съдът е приел, че не дължи произнасяне по недопустимото искане по чл. 251 ал.1 от АПК, и е оставил искането на П. без разглеждане и прекратил производството по делото. Определението е валидно и допустимо, но е неправилно. Предвиденият в чл. 250 и сл. от АПК процесуален ред е средство за защита срещу фактически действия, извършвани от административния орган или от длъжностно лице на администрацията на административния орган, които засягат права или законни интереси на лицето, спрямо което са насочени. Неоснователни са действията, които не се основават на административен акт или на закона. Визираната в чл. 250, ал. 1 от АПК защита е само срещу фактически действия, като наличието или липсата на такова действие е част от предмета на материалния спор и подлежи на проверка от съда при произнасяне по основателността на искането, а не по неговата допустимост. С Тълкувателно решение № 6 от 17.12.2025 г. на Общото събрание на съдиите от I и II колегия на Върховния административен съд, постановено по тълкувателно дело № 3/2024 г. е прието, че наличието на фактическо действие, което не се основава на административен акт или на закона, е предпоставка за произнасяне по основателността на искането по чл. 250 АПК. В мотивите на ТР е прието, че "Спецификата на производството се състои в това, че при сезиране съдът не следва да оставя молбата без движение за представяне на доказателства, установяващи правния интерес на подателя, а само да констатира наличието на заявен такъв". Безспорно с молбата, с която АС - Враца е сезиран, такъв интерес от страна на П. е заявен. В тълкувателното решение е посочено, че "Бързината, като специфика в този вид производства, е свързана и с липсата на предварителна проверка за наличието на правен интерес у молителя, като този интерес следва да се установи едва при извършване на процесуални действия, както във връзка със събиране и анализ на доказателствата, така и при произнасяне на съдебния акт. Проверката за наличието на правен интерес се извършва от съда успоредно с тази по чл. 252 АПК – при разглеждане на искането по съществото на материалноправния спор". Предвид изложеното, съгласно мотивите на тълкувателното решение, дори и когато се установява липса на правен интерес за защита от неоснователни действия или съществува друг правен способ за защита на накърнените права и законни интереси на искателя, съдът дължи произнасяне по съществото на спора. Аргумент е, че цялата процедура, визирана в нормите на чл. 252 и сл. АПК, е насочена към събиране и анализ на доказателства, относими към разрешаване на материалния спор. Освен посоченото, с ал.2 изр. първо на чл. 253 от АПК законодателят е разпоредил, след приключване на процесуалните действия по събиране на доказателства, съдът да се произнесе с акт, разрешаващ основателността на повдигнатия пред него спор. Съгласно чл. 130, ал. 2 от Закона за съдебната власт, тълкувателните решения и тълкувателните постановления са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове. Като не е съобразил посоченото тълкувателно решение, първоинстанционният съд е постановил неправилен съдебен акт, който следва да бъде отменен, а делото – върнато на същия съд и състав за продължаване на съдопроизводствените действия и произнасяне при съобразяване на мотивите към настоящото определение. По тези съображения и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. второ, във вр. с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, състав на шесто отделение