Определение № 149 от 13.04.2018 г. на ВКС по т. д. № 2820/2017 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Г. А. от [населено място], чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 158 от 09.06.2017 г. по в.т.д. № 214/2017 г. на Апелативен съд – П., с което е потвърдено решение № 97 от 17.02.2017 г. по т.д. № 686/2016 г. на Окръжен съд – Пловдив, ХІІ състав за признаване за установено по отношение на В. А. съществуване на вземане на [фирма] в размер на 29 029.85 лв. – главница по договор за кредитна карта № РВ-190/30.08.2013 г., ведно със законната лихва от 29.07.2016 г. и за сумата 5 695.63 лв. – договорна лихва за периода от 22.10.2015 г. до 28.07.2016 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 10689/2016 г. на Районен съд – Пловдив, както и в частта за присъдените разноски по заповедното и исковото производство. Преди произнасяне по поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване, настоящият състав констатира, че част от въпросите /макар и формулирани като процесуалноправни/ са релевантни към размера на вземането на банката – кредитор при предсрочна изискуемост на кредита и дали в него се включват уговорените възнаградителни и/или законни лихви, попадат в обхвата на висящото тълкувателно дело № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, поради което е налице основание за спиране на настоящото производство. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение